Улиците....

- Нищо не си пропуснала. - Подметнах иронично. - Тия чукала можеш да ги видиш и по телевизията след 11. - Засмях се. - Аз съм от Ню Йорк, но там нямах възможност за реализация, голямо семейство, няма пари, сещаш се... Та, започнах да уча френски, изкарах си курсовете и сега съм тук. Обаче ми е трудно, всичко е ново, още е непознато и е адски трудно. Отиваш до магазина, казваш нещо неправилно и в следващия момент продавача звъни на полицията... Абе глупости, не съм интересен. - Ухилих се тъпо и я погледнах, след което казах: - Нещо за теб? Или не желаеш да споделиш.

Освен че беше красива и интелигентна, Лилиенс притежваше още едно неприсъщо за мен нещо, беше непохватна. Лошото на това, да стъпиш накриво е, че после последиците са болезнени. Ако ми трябваше подробно описание на точния вид болка щях да попитам Лил, която сега стоеше на колене на земята, с най - шокираното изражение, което някога бях виждал.
- Добре ли си? - Подадох и ръка и се усмихнах съпричастно, макар че честно казано рядко ми се случва да падам, едно от предимствата погледа ти винаги да е забит в земята и да си вечно абстрахиран от случващото се наоколо.

Лилиенс че чу въпроса ми. продължаваше да гледа надолу към земята. Плачеше или поне на мен така ми се стори. Отначало помислих, че се е наранила при падането, но не изглеждаше да има някаква физическа рана - едно леко ожулване в областта на коляното със сигурност нямаше да я вкара в болница... Значи имаше нещо друго.
Приклекнах до нея и повторих въпроса си, на който отново не получих отговор, тя остана все така безмълвна. Лицето и изглеждаше червено, не знаех дали не взема нещо, дали това не беше някаква криза и да и трябваше определен медикамент. Повдингах лицето й с ръка.
- Какво има? Добре ли си?

Или не беше стабилна психически или я хващах в кофти момент, което май беше по - вероятното от двете, по - малката от двете злини, ако трябва да се изразя като възрастен...
Пред мен стоеше един тъжен човек, не можех да го разбера от пръв поглед преди малко в бара, но сега ясно си личеше, че през нейните очи света изглежда черен. Не знаех какво да кажа, какво се очакваше да я успокои, да й припомни, че не всичко е черно и бяло, че всеки изпада в подобни състояния, всеки има своите силни и слаби моменти... Замислих се, дали не ги знаеше, всичките неща, които бяха главата ми, готови да излязат на яве с успокоителен тон. Изглеждаше умна, вероятно всичко това и беше известно.
- Няма от какво да се страхуваш. - Усмихнах се. - Ако те е страх от мен, няма причина, ще ти извикам такси и ще си тръгна. - Отново се умсихнах, набора от думи се беше поизчерпал.

- Стига де, не съм такъв. Рицарството все още го им, не мога да оставя дама в беда. - Учителя по етика щеше да се гордее с мен, ако можеше да ме види сега (да бе)... - Защо да не бива? Да говориш е хубаво нещо, аз направо прекалявам и най - често ръся глупости, хубаво е да има някой, който да говори смислени неща. - Огледах се наоколо. На улицата беше пусто, нормално, като за това време от денонощието, пък и щеше да се притеснява още повече, ако имаше зяпачи. - Какво ще кажеш да станем, а? - Отново и подадох ръка, след като се изправих.

- Съжалявам че ще те разочаровам, но не ми изглеждаш като циркова атракция, трябва ти малко повече грим, за да заприличаш на някой от онези досадни клоуни с червени носове и неравно подрязана коса от двете страни. - Наистина трябваше да се постарае, за да ми остави грешно впечатление. Рядко се случваше да греша в преценката си за някого, а когато станеше... е тогава сигуацията беше меко казано "грозна"... - Аз пък понякога имам досадния навик да се повтарям, така ще те попитам за юбилейния четвърти път, добре ли си и имаш ли нужда от нещо?

Лил изглеждаше като задавена с нещо, сякаш не си беше преглътанала... Не можеше да върже изречение с повече от две срички, което засилваше нарастващите ми съмнения, че въобще не спада към категорията на изреченията, словосъчетанията или каквото и да било по - различно от дума. Сякаш се оправяше, защото онова изражение, наподобяващо удавник, се беше изпарило.
- Защо съм такъв изрод ли? Въпроса е риторичен, каквото такова, майка ми очевидно не е късметлийка какво да я правя...

Въздъхнах с облекчение.
- Това ли било... Аз пък си помислих, че ще ме питаш за кръвна група или нещо такова, не че имам против доброволното донорство, нищо подобно. И без това не ми приличаш на осемдесет годишен страец с тръба в устата... - Замълчах за секунда две. - Леле, на глас ли го казах? Нищо чудно, че ти е трудно да говориш, ако повечето ти познати са като мен. Та за работата... Защо не? Макар че предупреждавам, че може да е вредно за психиката. Ще ти дам телефон, за да се разберем... Само не идвай с кошница с бисквити, трябва да поддържам репутация на студенокръвно влечуго. - Засмях се.

- Аз такова... - Казах и започнах да ровя из няколкото джоба, намиращи се по дрехите ми. - Секунда само, бях си го записал на листче, номера... Защото с тия френски жаргони... Абе не мога да си променя менюто на телефона, моя падна през терасата и сега разучавам новия... - Десет секундно търсене из дълбините на левия ми преден джоб бяха достатъчни, за да изровя малка, нагъната част от лист хартия, на която бяха надраскани небрежно няколко числа. - Ами това е. - Казах, след като продиктувах цифрите с ужасния си акцент, както ме бяха учили първия час от курсовете по френски - едно, две, три и т.н. - Не ми е трудно. желязната маска, която ми е повече от необходима се е превънала в част от мен. Макар и да не ми личи, аз съм сериозен човек, само когато се налага.

Лил "преписа" номера ми и се заоглежда. Изглежда както мен беше забравила колко е часа, защото ме попита точно това. Наистина, как очакваше да знам нещо такова? И в родния ми град ми се беше случвало често, та тук ли ще пропусне...
- Всъщтност нямам представа, загубих представа за времето преди няколко часа. Но мога да те уверя, че не е подходящо време за момиче като теб да се разхожда по улиците само. Какво ще кажеш, да ти викнем едно такси?

Лилиенс живееше наблизо, както сама каза, така че не беше нужно отново да се излагам с "уникалния" си акцент.
- Как нахално, нали аз си дадох номера? Нахално щеше да бъде, да ти дам някой друг и да се изгавря, което не е съвсем в мой стил. - Денят беше адски натоварен, имах нужда от здрав сън и двойно експресо на сутринта, нямаше по - добро от европейското кафе. Лил тръгна заднешком към съседната улица, като продължаваше да ме гледа.
- Ами... Лека нощ, какво да ти кажа. Приятно ми беше, че се запознахме. - Усмихнах се и се отправих към нас.

Тръгнах по някаква уличка, като все още ми се виеше свят.Хващах се за каквото мога, а от време на време се облягах на стената.Това никога до сега не ми се беше случвало...Дали не ми бяха сложели нещо в питието?Но в момента бях твърде замаяна, за да мисля...Не знаех къде отивам, нито кога ще свърши това, просто продължавах да вървя напред по малката, тъмна, затънтена уличка.Накрая се предадох и се облегнах на една стена.Няколко секунди след това се свлякох на земята...

Прибирах се от близкия бар, защото ми беше станало скучно. Всички се събираха по тъмните ъгли на клуба и се натискаха по двама, по трима да не кажа и повече.
Улиците бяха напълно пусти и единственото, което се чуваше беше силният вятър, брулещ лицето ми.
Както си вървях видях едно момиче, свлякло се на земята.. Приближи се бързо към нея и преди да направя каквото и да е било я огледах предпазливо.
- Имаш ли нужда от помощ? - додадох накрая с несигурен тон. Убеден бях, че няма да ми направи нищо, поради простата причина, че не можеше. Беше дребна, но много красива и нежна.
В началото не ми отговори, явно си бе помислила, че искам да й направя нищо.
Успя да се изправи, макар и с доста затруднения, но в същият миг краката отново я подведоха и преди да се строполи на земята я хванах през талията, придърпвайки я към себе си..
- Хей, добре ли си? - попитах вече разтревожено..