Малката къща "Lumineuse Junior"

Малката къща намираща в покрайнините на града, далеч от шума и забързания град, но в същото време на крачка от най-важните области.

двора
задния двор
Басейна/външен/
Басейна/вътрешен/
спалня за "специални гости"
спалня
подземния етаж
Стълбите към тавана
ПП: по-късно ще я довършвам

Таксито ми спря пред малката къща на брат ми в един от богаташките квартали на Париж. Бях му звъняла в офиса, но от там ми казаха, че е в къщи, за това и сега се намирах тук. Честно казано бе много по-добре да го видя в малката му къщурка, отколкото в някои от онези негови офиси, където цялата обстановка бе... прекалено делова.
Платих на таксито като не забравих да му оставя бакшиш, след което дочух равнодушните му пожелания за весело изкарване на празниците, а миг по-късно жълтата му кола се спусна надолу по улицата. Поех си дълбоко от хладния парижки въздух, а шалчето около врата ми леко потрепери от нежния коледен бриз.
Тук, за разлика от Лондон, не бе успяло да натрупа сняг, а малките вихрушки, които се заформяха бяха недостатъчни, за да тази цел. Аз лично предпочитах зимата с огромно количество сняг, малки дечурлига, с които да се замеряш с купчина от снежни топки, да строиш огромни снежни замъци, а по-късно да влезеш у дома и да опиташ от топлите коледни сладки на мама. Винаги тази картина бе изниквала в съзнанието ми с копнеж. Друг бе въпроса, че в момента бе заменена от друга по-пленяваща картина, картината, на която изпръскана локва кръв лежеше спокойно върху пухкав бял сняг.
Изключих алармата и влязох в дома на брат си като затворих тихо вратата след себе си. Още щом влязох обаче усетих нещо нередно. Къщата бе тиха, прекалено тиха дори за онази лудетина. Дали пък онези идиоти от редакцията не се бяха объркали, че брат ми бе тук? Оставих куфара си до вратата, а вниманието ми бе привлечено от чифт излъскани обувки, няколко чифта маратонки, малко кафяво куфарче и връзка ключове, закачени на портмантото. Значи все пак бе тук, но защо тогава бе толкова тихо?
Пристъпих бавно и безшумно напред като внимателно оглеждах всичко наоколо готва да реагирам и при най-малкия знак за нередност. Отправих се към стаята на брат си, а дясната ми ръка инстинктивно бе хванала дръжката на камата, която спокойно си почиваше на кръста ми. Въпреки че огнестрелните оръжия днес бяха много по-бързи и ефективни, аз държах на класиката и винаги се чувствах по-спокойна с хладно острие около себе си. Жалко че снощи по някакво странно изключение бях оставила всичко в апартамента си. Втори път нямаше да повторя тази грешка.
Открехнах внимателно вратата на спалнята му и тиха въздишка на облекчение се отрони от устните ми, срещйаки спокойното му заспало лице. Поклатих глава и затворих вратата като се отправих към кухнята, махайки шала си по път. Пуснах кафе машината да си направя кафе, а след около половин час се ърнах в стаята на брат си, леко раздразнена от факта, че все още спи като пън.
Седнах на един стол близо до горната част на леглото му и извадих камата си, като се заиграх с острието. Принципно бях от търпеливите хора, но точно в момента не ми се чакаше особенно тази луда глава да се събуди. И все пак, кръстосала крака, не го събуждах, макар и да ми се искаше. Добрия ловец трябваше да се научи на търпение, за да има успешен лов, а моето търпение вече бе започнало да се изчерпва.
Леко помръдване от негова страна ми подсказа, че вече е поел към процес разсънване, но така и не си направих труда да погледна към него, когато сънените му очи ме видяха.
- Знаеш ли, че не е хубаво да караш една дама да чака. Охраната ти е под всякаква критика, а къщурката ти е притихнала като в гробница. Имаш късмет, че аз, а не някой друг стоеше в този момент с кама срещу теб. Ако някой реши да те убие, бих казала, че няма да изпита кой знае какви големи затруднения.
Вдигнах очите от острието и ги впих в тези на безотговорния ми брат.

Спях...
Сънувах....е разбира се в същото време и дишах, заедно с всички останали биологични процеси които тялото ми извършваше, но тези два бяха главни в съзнанието ми.
Сънувах че се намирам в харем, нежното докосване на девически гласове, захласнати по божествената ми красота, ме караше да се усмихвам и отпускам сетивата си, докато те ме галеха нежно, докосвайки с устни всяка част от тялото ми. Красива музика звучеше някъде край нас, а ритъма й бе бавен и отпускащ, каращ ме да заспя в самия ми сън...какво изобщо се очакваше от поспаланко като мен.
Не исках да се събуждам в следващите двеста-триста години, подобно на спящата красавица, щях да си сънувам девици цял живот, какво по-идеално нещо от това, е да ги имаш в реалния свят, ала той бе толкова сложен и забързан, че ме съмняваше да е възможно нещо подобно.
Моя романс си продължаваше, макар да съзнавах че е вече време за ставане...мразех факта че винаги най-якото в сънищата ми се случваше минути преди да се събудя, но пък понякога успявах да си наложа още половин час спане, което нямаше да е зле да приложа сега, все пак толкова мацки на едно място дори в сънищата са рядкост.
Въпроса бе че вече наистина не ми се спеше и колкото и да се мъчех просто да сънувам...някак не се получаваше.
В крайна сметка протегнах дългите си ръце,опирайки ги в горния край на леглото, а краката ми, както винаги незавити, се размърдаха сънливо.
По дяволите мразех да се будя...
Погледа ми се привлече от фигурата на сестра ми и очите ми се присвиха при вида на оръжието в ръцете й.
- Сестра ми ....ти и дама, да бе да!?
Промърморих аз шеговито, докато се изправях в седнало положение.
- Ако става на въпрос нямам охрана, поне не и на Коледа, не съм чак толкова зъл.
Зясмян казах аз и разроших косата си в жалък опит да я поставя на мястото й.
Лека прозявка се изтръгна от устата ми, последвана от ново протягане.
Изправих се, издърпвайки вяло забилите се в задника ми шорти и с полузаспало изражение се отправих към банята, оставяйки врата отворена, докато си миех лицето.
Стараех се да не показвам изненадата че сестра ми е тук, а благодарение на омърлушения ми вид, това се получаваше доста добре.
Лудата ми глава приличаше на изкормена, очите ми бяха кървясали, а носа зачервен...да бях настинал, скапана работа но какво да се прави.
Избърсах набързо лицето си и се върнах ухилен до уши в спалнята.
- Е, добре дошла.
Казах аз и разтворих ръце в очакване на прегръдка от сериозната ми сестра, която обичах неземно много, именно затова.

Изчаках го да се оправи и прибрах острието си в кожения му калъф на колана си, когато усмихнатото му като на идиот лице, се появи от вратата на банята с широко разперени ръце.
- Не че имах някакъв избор. - отвърнах му сухо аз и се обърнах към него, сложила ръцете си на кръста ми. - Радвай се, че твоята глуповата физиономия е причината все още да те посещавам, иначе отдавна да съм те зарязала както останалите от семейството.
Подминах го безразлично, а отворените му до преди миг ръце се спуснаха унило край тялото му.
- Трябва ти повече охрана, хлапе. Не ме карай да повтарям думите си по сто пъти. Ами ако някой реши да ти навреди? Чий задник си мислиш, че ще бъде под обстрел в опит да върне твоя?
Обърнах се за миг срещайки очите му. Очи на хлапе, което все още не бе познало болката и лишенията на този свят, очи на човек, който не се е сблъсквал със смъртта.
- Хайде, ела ми кажи къде държиш пиячката си, докато ти донеса подаръка за Коледа.
Сериозното ми и уж безразлично държание може би го нараняваше, но не ми и пукаше особенно. Все пак той бе мамино синче. Цял живот получаваше всичко наготово, а след като се скарах с наште, жалките му опити да ме върне у дома и да ни сдобри, винаги бяха успявали да ме разсмеят. И все пак никога нямаше да се върна отново на онова проклето място.
Отидох и взех чантата си като тръгнах с нея към кухнята, където се предполагаше, че Зи вече трябва да ми бе налял чаша уиски или ликьор. Все още не можех да разбера какво толкова намираха французите в този ликьор. Понякога си мисля, че по вените ми не тече и капка френска кръв.
Отворих вяло чантата си, зарязвайки я на отворена на масата, и измъкнах от там малка кутийка, която подхърлих към поразсънилия ми се вече брат.
- Честита Коледа! И те съветвам да не го губиш.

Усмивка се появи на лицето ми когато ме подмина, щях да се изненадам ако ми отвърнеше, все пак никога не е била нежна и чувствителна и там другите неща присъщи за едно момиче, може би затова си я обичах, макар понякога да ме ядосваше.
- Спокойно, не са тръгнали да ме убиват, пък и да опитат голям праз.
Засмян казах аз и тръгнах след нея, ала завих към кухнята.
Обожавах си къщурката и макар според родителите ми, а и отчасти мен самия да бе малка, на много хора би им се видяла като палат.
Поредното прозяване се чу звучно и успя да изплаши дори мен самия, май нямаше да е зле ако бях поспал още малко, особено когато бях болен.
Огледах се вяло, докато не намерих търсеното от мен дистанционно, добре че имах две-три иначе трябваше да тичам из цялата къща докато намеря желаното нещо.
Натиснах малък зелен бутон и в къщата зазвучаха коледните песни които вчера бях записал...не казвам че обичах Коледа, особено след като се налагаше да купувам подаръци, при това без липса на всякакъв мой вкус, но поне и ги получавах което му бе якото, така че нямаше причина да не бъда превъзбуден от този факт че днес бе 25 декември.
Цялата къща светеше, независимо че бе предполагам вече светло, така де предполагах понеже не се знаеше какво е времето навън, а и не умирах от желание да разбера, днес ми бе почиван ден и нямах никакво намерение да си показвам носа извън тази къща.
Изправих се на пръсти и отворих един от многото шкафове, а дългите ми пръсти обвиха едно шише ликьор, от любимия ми и го оставиха на масата, заедно с малка кристална чаша.
Беше ми тъпо дори за купонджия като мен, да пия малко след като съм се събудил, затова си приготвих чай и седнах на масата, загледан във вратата.
След секунда влезе сестра ми държаща нещо малко.
- Ъм!?
Вдигнах аз въпросително вежди и се ококорих.
- Днес не е ли Бъдни вечер или не смяташ да оставаш до утре?
Взех кутийката в ръцете си, ала вместо да я отворя започнах да си играя с нея, въртейки я между пръстите си.
Честно казано все още не бях готов с подаръците, понеже ги бях оставил да се опаковат, но пък и без това не изгарях от желание да ги дам.

Завъртях очи, докато той си играеше с кутийката в ръцете му. Божичко, този идиот си нямаше дори и на идея, че Бъдни вечер бе вчера.
- Ти май бая силно си похъркваш, щом си проспал Бъдни вечер. може и да те разочаровам, но днес е Коледа. Колкото до въпроса ми с оставане... То е под въпрос, макар че наистина няма да е зле да остане някой крад теб да ти пази идиотския задник.
Погледнах към ликьора, който бе поставен на масата и въздъхнах за пореден път днес.
- Ти май няма да се научиш, че не обичам ликьор. Нямаш ли нещо по-силно в тази твоя "огромна" къщурка.
Сърказмът ми понякога ми накуцваше, но в момента не знаех дали успявам да го докарам понеже все още чувствах леко опиянение от снощната вечер. Отправих се към шкафа му с алкохол и се огледах за нещо по... силничко. Не мислех да се напивам, но ми се искаше поне за малко да оставя проблемите зад гърба си.
- Зи, кажи ми, че това не е всичкото ти пиене?
Повдигнах въпросително вежди срещайки погледа му.
- Очаквах нещо много повече. Все пак ти си този с разхайтения купонджийски живот. Което ме подсеща... Какво стана със Сандра? Нещо не си я споменавал наскоро. Да не би да скъсахте.
Подсмихнах се аз и отворих някаква бутилка джин, наливайки я в кристалната си чаша. Честно казано не харесвах нито една от леките му "приятелки", но странно защо Сандра я харесвах малко повечко от останалите. Характера й ми допадаше и въпреки привидно милото си държание, ясно можех да видя лъвицата, която се криеше в нея.

Въздъхнах и прокарах ръце през косата си, премахвайки падналите кичурчета коса от там.
Как съм могъл да не разбера че е вече двадесет и пети декември...супер нашите сигурно са бесни че не съм вечерял с тях, вече дори си представях майка ни, мърмореща на скъпия ни татко, който само ще й се усмихва мило, кимайки в съгласие.
По дяволите!
Присвих очите си и се ударих сам по главата.
- Голя идиот съм!
Казах аз и наведох глава към стъклената маса, загледан в сложните орнаменти под дебелото стъкло.
Оставих кутийката и се изправих показвайки на сестра си къде държа другия си алкохол, сякаш не ме знаеше какъв съм чистофайник и маниак на тема подредба.
- Това е, избирай си, има доста...но внимавай кое взимаш, някои са ми скъпи подаръци.
Казах аз и я погледнах учудено докато вземаше джина...не знаех че го обича, а сега като се замисля вярно че не понасяше особено много ликьора...всъщност моето любимо питие.
- Живота ми не е толкова разхайтен, научих се да поддържам някакъв баланс...мамо.
Казах аз и въздъхнах, нейното шефско държание понякога успяваше да ме разсмее, ала не и сега когато от носа ми течаха воднисти сополи, благодарение на настинката.
- Сандра...ъм доста минаха след нея, иначе все още я виждам за един бърз.
Казах аз засмян докато се навеждах, вадейки кутия кърпички от шкафа под мивката.
- Ами с теб...какво става.
Запитах аз обръщайки се със салфетка с ръка.
Доколкото знаех нрава на сестра си, надали щеше да си има приятел, макар лично аз ако не й бях брат вече да се бях пробвал с нея...боже какви ги мислех, явно наистина бях болен.

Защо ли не се изненадах като ми каза за Сандра. Типично за него, макар че се надявах да изтрае малко по-дълго от останалите. Напразни надежди.
Облегнах се назад с чашата джин в ръка, а въпросът му предизвика лек трепет в тялото ми.
На лицето ми се появи бледа усмивка, отпивайки от джина.
- Не знаеш ли, че на малките е забранено да питат за любовния живот на големите.
Хах, кой го казваше! Той можеше да е с две години по-малък от мен, но по дяволите, имаше повече опит дори от Казанова и Дон Жуан взети заедно!
В съзнанието ми несъзнателно проблясна спомен от предишната вечер. Ръката му докосваше нежно талията ми, притискайки тялото ми към неговото. Ноктите ми се впиваха безпощадно в гърба му, а устните му изпиваха и хапеха моите с такъв жар...
Не бях усетила кога се бях отнесла и бях забила погледа си в една точка, прокарвайки бавно стъклото на чашата по долната си устна. Премигнах и погледнах към Зи, който ме гледаше съсредоточено. Нещо, което не ми се понрави.
Отпих от чашата си и парещата течност се разля по гърлото ми.
- Нямаш ли някакви хапчета против настинка.
подметнах аз и се разрових из чантата си. Точно изваждах и му подхвърлях едно прахче, когато сръчните ми ръчички изпуснаха чантата ми и цялото й съдържание се разпиля на пода.
- Ох, мътните го взели!
Измърморих аз и се наведох да си събирам нещата.
- Да знаеш, хлапе. Ако продължаваш така мога и да преосмисля оставането си тук.
Погледа ми попадна на вратовръзката на Лео и усетих как съцето ми потрепна. По дяволите! Всичко бе за една нощ, защо се впрягах толкова! Може би наркотика от снощи все още не бе отминал или може би случайно бях опитала друг по-дълготраен наркотик, от който нямаше спасение.

Издухах вяло носа си и й се изплезих като малко дете на глупавата й реплика...беше си кръвна обида.
Не че ме бъркаше кой знае колко много че бе с година и половина по-голямо от мен, но пък понякога си мечтаех как че съм 25 годишен батко и й се карам за всяко нейно действие, придружен от дяволски рогца и извита опашка, смеейки се самодоволно.
Въпреки всичко си замълчах, загледан в отвеяната й физиономия, с ясно изявено любопитство.
Рядко се виждаше подобно явление, сестра ми дълбоко замислена...е тя всъщност често размишляваше, но блясъка в очите й ми подсказваше че нещо не е особено наред с мислите й.
Отпих от горещия си чай, гледайки спокойно, а стряскащия шум от разпиляване на хиляди дамски принадлежности за малко да ме задави.
- Леле!
Възкликнах аз, скачайки бързо от мястото си, за да й помогна, като истински джентълмен...хехе.
- Е..какво съм направил сега пък!?
Казах аз и я изглеждах изпитателно, срамота бе така да ме тормози, все пак болно дете бях.
Наведох се клатейки глава и взех в малките си длани странна вратовръзка....мъжка!?
Ахаааааа, да не съм питал аз, щеше да види тя какво се наричат изтезания.
- Хъ!?
Попитах аз и я повдигнах едната си вежда, прокашляйки се леко,
Определено нямаше да ми каже, по-скоро щеше да започне да ме цели с разни дамски глупости, а след това да ме "умре от гъдел"....но пък си струваше да попитам, ако не за друго, то поне заради изражението й.

- Това е мое!
Настръхнах аз и бързо грабнах вратовръзката от ръцете му. За миг усетих едва доловима руменина, разливаща се по бузите ми. По дяволите! Знаех си, че ще съжалявам за решението си да взема това глупаво нещо с мен, но не знаех, че ще е толкова скоро.
Усещах любопитният му и вече наистина настойчив поглед върху себе си, докато съсредоточено събирах нещата си, прекалено съсредоточено.
Почти хвърлих червилото си в чантата, когато се изправих и отметнах дългите си коси назад. Оставих чантата си на стола закопчана и погледнах към брат си, който продължаваше с мълчаливия си въпросителен поглед.
- Какво? - извисих леко глас, вече не можеща да сдържа раздразнението си.
Нямаше смисъл да питам защо ме гледа така, след като отлично знаех причината.
- Сувенир. Подарък ми е за Коледа.
Отвърнах троснато и си налях още джин в чашата, отпивайки една малко по-голяма от необходимото глъдка. Течността почти буквално изгори гърлото ми, предизвиквайки сълзи на очите ми. Мътните го взели! Защо се впрягах толкова? Приличах на влюбена ученичка хваната в действие.

Бурната й реакция не предизвика нищо друго освен още повече съмнение у главата ми.
Надали би реагирала така ако бе просто обикновена вратовръзка, купена по погрешка мъжка.
Изчаках я да си прибере "скъпоценното" и продължих да я гледам настойчиво, нямаше да се отърве толкова лесно, особено след като мен питаше за любовния ми живот...което всъщност ме радваше, понеже обичах да разказвам за постиженията си, но това не съвсем друг въпрос.
Последвалите й думи допълниха и без това вече ясната ми картинка...нима очакваше да повярвам че е просто "сувенир"!?
Поклатих глава и изцъках неодобрително с език.
- Сестра ми...сестра ми.
Казах аз и въздъхнах.
Направих една крачка и отново се върнах на стола са, издърпвайки го назад, за да мога да си подпра удобно краката в основата на масата.
- За толкова глупав ли ме имаш, не забравяй къде съм завършил.
Казах аз, възползвайки се от факта че богатите ми родители ме мъчеха сто години да завърша гимназия и после университет и то само преди да навърша деветнадесет години...през колко частни учителя съм минал, за да изляза от онази зубърска гимназия, просто не е истина...не ми се искаше да си спомням онези години, макар че може би от там започнах да си падам така...женкар.
Господи, отново си позволявах да се разсея и оставя сестра си намира, нещо което не биваше да се случи.
- Добре, нека приемем че е просто сувенир....от кого е?
Попитах аз и кръстосах краката си, гледайки я изпитателно.
Сега ако не получех чанта в главата, то не знам кога...хях.

Хах, естествено. Нямаше как да се мине, без да намекне че е завършил в една от най-скъпите и елитни гимназии. Все пак родителите ни му купиха дипломата, да не споменавам и хилядите частни учители и тоновете пари, които прахоса за едното нищо. Ако бяха дали всичките тези пари на бедните, едва ли щеше все още да има бедни в Париж!
Точно си помислих, че няма да продължи да ме разпитва, когато естествено "философският" му глас, се вряза в съзнанието ми. Затворих престорено изморено очи, а дясната ми вежда започна да "подскача" нагоре-надолу в нервен тик издаващ раздразнението ми.
- Нали знаеш какво може да ти се случи, ако ми се месиш прекалено много?
Вдигнах погледа си, срещайки неговия. "Ще го убия! Това малко... долно..." О, стига съм се впрягала! Реагирам прекалено пресилено.
Въздъхнах и се отпуснах на плота придавайки си отново безизразно изражение.
- Всъщност, ще ти кажа.
Запазих за миг мълчание, чудейки се от къде да започна или какво точно да му кажа. Можеше да е опасно за него, ако му предадях цялата истина, а като говорим за ЦЯЛАТА истина, определено не ми се споделяше най-важната й част.
- Наричам го Лео, но не знам истинското му име. Запознахме се снощи, всъщност, това че съм тук и че говоря с теб сега, вместо да съм бог знае в каква "тъмница" е благодарение на него. Като цяло нищо особенно.
Завърших аз, наддигайки бавно чашата си, отпивайки от съдържанието.

Боже боже, сякаш искрици хвърчаха в погледа й....май бе по-добре да се спасявам някъде докато мога...това моето не бе сестра, още повече "дама" ами същински викинг.
Въпреки всичко запазих привидното си спокойствие и останах отпуснат на стола, семейството ни бе известно с уменията си да се преструва или по-скоро да не му пука, но на кого му пука за това!?
Вдигнах внимателно чашата си, задържайки я между ледените си пръсти, надявайки се да стане някакво чудо и горещия порцелан да ги сгрее, ала уви.
- Всъщност, ще ти кажа.
Да бе!?
Лека самодоволна усмивка се появи на лицето ми, от простичкия факт че и без да се правех още повече на изтезател в някоя тъмна стаичка, тя спокойно щеше да си изпее всичко или поне нещо.
Заслушах се в думите й с леко подозрителен поглед....никак ама никак не ми се вярваше да е толкова просто.
Имаше нещо с този "Лео" и то не ми звучеше никак добре...
- И защото те е спасил от изгнание, пазиш вратовръзката му като очите си?
Попитах аз с лека ирония в гласа, но поклатих глава отказвайки се.
- Знаеш ли няма значение и без това не ме засяга.
Казах аз махайки невежо с ръка.
Оставих чашката на стъклената маса и се изправих едва едва.
- Уф, ако е Коледа то трябва да отида у нашите.
Измърморих аз по пътя за мивката, където пуснах полупразната си чаша с чай.
В такъв случай трябваше да мина през Никол, за да взема подаръците...мамка му в това състояние не ми се ходеше никъде...

Хвърлих му един подозрителен поглед. Отказва се? Да бе, направо да не повярваш и все пак почувствах облекчение, когато смени темата.
- Наште ще са ти доста ядосани за това, че си ги забравил.
Подметнах докачливо аз, а той изсумтя. Хвърлих му един бърз и преценяващ поглед. Леко изначканите му дрехи, в комбинация с този разсополивен нос и зачервено лице...
- Защо по-добре не повикаш мосю Лароуч. Той ще те прегледа, ще ти предпише някакви смешни антибиотици и ще си останеш в къщи, без да ти се налага да ходиш при наште и цял ден да търпиш досадното им мърморене.
"Тъкмо ще съм по-сигурна къде си." Довърших мислено аз и скръстих ръце пред гърдите си. Не му казах, но онова, което се случи снощи, не, нямам предвид дивия секс с непознат мъж, а мисълта ми бе за мутрите на Гибс, които ме причакваха извън бара. трябва да е имало техен човек, който да ги предушреди, че съм вътре. Та аз самата не бях напълно сигурна, че ще отида в онзи бар! Сигурно някой ме е проследил, което означаваше, че нищо чудно да наблюдаваха и близките ми, а може би с най-повишен интерес брат ми, понеже за родителите си нямаше да мръдна и малкото си пръсче, но за тази луда и тъпа глава до мен, бих дала много повече от скапания си живот. Жалко, че едва ли бе взаимно.
- Хей, ако искаш аз ще ти купя лекарства и ще се грижа за теб, докато... Оздаравееш малко, но наистина мисля, че точно сега не му е момента да отиваш при наште.
Не исках да го плаша с безпочвените си подозрения, но исках да ми е под око, а ако това значеше, че трябва да се видя с родителите си... Определено щях да се замисля доста преди да предприема тази крачка.

Споменаването на личния ни лекар ме накара да настръхна леко...
Никак ама никак не ми се мислеше за него, още повече след хилядите прегледи, да не говорим че и през операции бях минал...
Вярно е чам си бях виновен, но в повечето случаи разчитах на това че съм млад за да умра и рискувах живота си по възможно най-глупави начини....е все пак се бях цивилизовал, малко поне.
Не че имах голям избор...няма да споменавам че след като сестра ми избяга, спасявайки кожата си, а мен оставяйки в гладните ръце на тигрите се наложи веднага да повиша успеха и знанията си, за да успя да поема семейния бизнес, а той поне да бе само един....
Все пак бях благодарен че не ми дадоха и музикалното студио и без това едва смогвах с модното списание, въпреки че твърдяха че е в най-добрите си години...за мен не бе точно така.
Искаше ми се отново да бях шестнадесет годишен хлапах, който вече има дълъг любовен списък и отлични оценки без да си дава много зор, вече завършил гимназията.
Още тогава трябваше да уча и то много, но пък поне нашите не залагаха всичките си надежди на мен и съм убеден че ако сестра ми я нямаше/пази боже/, то тогава щях да тръгна на училище от три годишен, не че и от тогава не правеха опити да ме превърнат в англичанин...е поне сега всичко си имаше резултати.
Последните думи на сестра ми ме извадиха от замисленото положение в което бях изпаднал, държейки чашата под течащата, студена струя вода на мивката.
- Както решиш, но аз трябва да се видя с нашите, а разберат ли че съм болен, то тогава те ще дойдат у дома...
Казах аз и спрях кранчето, издухвайки ръцете си в автоматичната машина, макар понякога така да ме изнервяше, че да се налагаше да ползвам салфетките.

Ммм, този вариант признавам си, също не ми допадаше особенно.
- Добре, хлапе. Прави каквото решиш, но искам да се грижиш малко повече за себе си и да внимаваш, когато излизаш. Не се знае какво може да те сполети зад ъгъла на улицата.
Отблъснах се от барплота и се наведох да вдигна чантата си, отправяйки се към коридора, на път за "стаята си".
- Още ли ми пазиш стаята непокътната или някоя от твоите еднодневки се е настанявала в нея? Ако е така предпочитам да взема твоята или да отида на хотел пред това да остана тук.
Намръщих се леко аз, след което се усмихнах. Всъщност, ако исках можех да отида на хотел, така нямаше да оставям видими следи след себе си, но пък не ми се висеше в тъпите хотелски стаи, когато можех спокойно да се натреса на малкото си братче, нарушавайки поне малко вълнуващият му личен живот или по-скоро би трябвало да кажа сексуален живот.
- О, и.. Направи една услига на милата си кака и не споменавай пред наште, че съм в града. Ще има да мърморят и да ти опяват на главата за мен. Мисля, че и за двама ни ще е по-добре, ако си траеш за това. Колкото по-малко хора знаят, че съм тук, толкова по-добре.

Вътрешно таях някаква надежда, макар и слаба, да приеме...ала уви.
Сякаш не бях опитвал вече сто хиляди пъти, мъчейки се да оправя отношенията между тях, но напразно.
Нямаше смисъл в това да са скарани и съм убеден че го разбираха, но ми бе дошло не до, а над гуша, да си правя някакви напразни илюзии че отново ще бъдем задружно семейство каквото май сме били само и единствено в мечтите ми.
Гласа й ме разсмя и накара посърналото ми изражение да се развесели леко.
- Спокойно, знаеш че има повече стаи отколкото на са пръстите на едната ти ръка, затова избирай къде да спиш...
Провикнах се аз и тръгнах след нея.
- Знаеш че няма да успея да скрия от тях.
Промърморих аз недоволен и завъртях очи при молбата й, а леко злобния й поглед ме накара да вдигна ръце в знак че се предавам.
- Добре...ще опитам,но не обещавам, сто процента ще питат за теб, знаят че ме посещаваш понякога.
Тръгнах малко пред нея и се изкачих по стълбите, към втория етаж.
- Ела, мисля че твоята спалня си е непокътната.
Казах аз поставяйки длан на една от многото врати в изкривения коридор.
- Почакай.
Спрях я аз, препречвайки й пътя.
- Знаеш че си имам правила- засмян казах аз нещо съвсем сериозно.- Първото и най-важно, няма да слизаш в подземието, второ, в края на коридора далеч от твоята стая има стая за "специални гости", предполагам разбираш какво искам да кажа...друго, спортната ми кола и пистовия мотор, да не съм видял че ги припарваш...алкохол вече знаеш къде има, баните също ги знаеш, а да и моля те гледай къде си поставяш "нещата", не искам някое маце да намери нож в хола ми. Засега май това е всичко, но ще има допълнения...а да и вечеряме заедно, както подобава, да не съм тя видял да хапнеш нещо без мен, ще гледам да избягам бързо от нашите, а и знаеш...не са чак толкова лоши, напротив, те ни обичат.
Казах аз едва дишайки след дългата реч, усмихвайки се по моя детски начин и натиснах в крайна сметка дръжката, отваряйки гледка към стаята й.
- Ето, заповядай.

Слушах го с безизразен поглед и почти изключило съзнание за думите му. Може и да се отбивах рядко, но защо по дяволите винаги трябваше да ми изнася тази реч, след като я знаех наизуст. Идеше ми отвътре да го прекъсна, но просто не ми се занимаваше, а и той щеше да държи да се доизкаже до край за това просто го оставих да говори.
- Първо, подземието ти е отвратително и смешно място, където ще е по-добре да не стъпва скоро човешки крак. Второ, мога и сама да си позволя да си взема возило, така че спокойно, няма да ти пипам "скъпоценностите" освен при спешен случай и трето... - замислих се за миг, припомняйки си какво ми беше на езика да му кажа за трето. - обещавам, че ще внимавам с ножовете. Все пак не искаме някоя от безценните ти кифлички да си изкара акъла и да вземе да се пореже без да иска. Това не са детски играчки все пак.
Подсмихнах се аз при представата как някоя наконтена кифла взема ножа ми и докосва острието му, а от пръста й теква капка кръв, при което тя започва лудо да пищи и да подскача, все едно лъв я е ухапал.
Търгнах към отворената врата на стаята си, спирайки се за момент, обръщайки се през рамо назад към Зи.
- О, и още нещо. Грешиш по отношение на родителите ни. Те обичат само теб, а аз никога не съм била желана, така че си спести моля те напразните увещания и сладки приказки за тях. Време е да пораснеш малко и да видиш реалността такава, каквато е.
Опитах се да се усмихна, но това, което се появи на лицето ми бе нещо различно от безгрижна усмивка.
Влязох в стаята си,огледждайки я критично и хвърлих чантата си на леглото.
- Зи... - повиках го аз, когато усетих как вратата зад гърба ми се затваря. - Благодаря ти, че ми позволи да остана. Знам, че съм ти като таралеж в гащите, но ще гледам да не прекалявам много... този път.
Усмихнах му се нещо средно между извинително и обещателно, след което се обърнах отново към стаята си и се хвърлих на леглото си, разпервайки широко ръце. Хубаво е, когато човек може да се прибере на място, което спокойно да може да нарече свой дом.

П.П. Сори за късите постове, но нещо ми се доспа и не ме хваща музата...

Всеки път едно и също, вече й знаех отговора наизуст, а тя речта ми и въпреки това бях повече от длъжен я предупредя, не изгарях от желание да се случи нещо нередно през престоя й.
Завъртях театрално очи и се засмях.
Последвалите думи вече също ми бяха втръснали, да не говорим че ми беше писнало да изричам и противното на тях.
Май наистина нямаше смисъл, колкото и да уважавах сестра си, в това отношение мисля че грешеше...изглежда не бе достатъчно търпелива за да разбере странния израз на любов, проявяван от нашите родители.
Вярно бе че честичко се държаха прекалено строго и стриктно, но пренебрегвайки този факт, винаги са били мили и даряващи ни с онова което желаем, стига да не поискаме нещо невъзможно, като например котка към които майка ни ни бе алергична, но пък лично аз никога не съм си умирал за тях, за сметка на това имахме огромно куче, чиято порода всъщност успях да забравя, но помня че не бе никак често срещано...
Въздъхнах и се обърнах, затваряйки вратата нямаш никакъв смисъл да продължавам с лекциите си, още повече сега когато главата ме болеше толкова силно.
Гласа й ме повика, миг преди да тръгна надолу по стълбите, обърнах се и показах посърналата си физиономия през малката пролука на вратата.
- Пф...май не само аз съм болен.
Казах аз и се ухилих, затваряйки вратата.
Вместо по стълбите, тръгнах напред по коридора, вървейки към стаята си, нямаше да е зле да си облека някой костюм ако щях да посещавам нашите и може би да си взема портфейла което всъщност къде ли бе...?
С тиха въздишка се запътих към голямата си врата и я отворих мислейки поредната глупост свързано с опаковането на подаръците, определено трябваше да побързам преди да бе станало време за обяд...иначе лошо ми се пишеше.
ПП: нп, знаеш че не обичам дългите постове =)

Постоях малко върху меките завивки на леглото, заслушана в тихото туптене на сърцето си. Стъпките на брат ми се стопиха някъде надолу по коридора. Сигурно отиваше в стаята си, за да се приготви за срещата с родителите ни. Според мен си даваше прекалено много труд за нищо. Е, не точно нищо. На него винаги всичко му бе поднесено на тепсия. Каквото поискаше - почти веднага го получаваше. Понякога се чудя дали не съм осиновена. Държанието и пренебрежението им към мен бе толкова непоносимо, че се изнесох почти в същия ден, в който навърших 18, но не съжалявам за решението си. Никога не съм.
Въздъхнах и се изправих бавно посягайки към телефона си. Прегледах набързо номерата вътре и набрах този, който търсех. Постоях малко с пръст над бутона за набиране, чудейки се дали да го набера.
Миг по късно излязох от указателя и оставих телефона си, прокарвайки ръсти през косата си. Какво щях да постигна с това? Нищо. Пак щяхме да се скараме, както всяка година. Защо изобщо да им звъня?
Познатата тиха мелодия идваща от току-що оставения ми телефон ме накара да върна погледа си отново на него. Името, появило се на екранчето предизвика въпросителна на лицето ми.
- Кажи, Джо?
- Ей, имам задача за теб. Поръчителят плаща добре, а и мишената е лесна, но пък работата иска опитна ръка. Кажи ми , че ще се съгласиш. - умоляващият му глас ме накара да заврътя очи и да поклатя глава. Защо ли си знаех, че ще е това.
- Джо, днес е Коледа! Нека го отложим малко - почувствах как тиха въздишка се откъсна от гърдите му. - Кажи ми какво откри за мутрите, които ме нападнаха снощи.
Джо помълча малко, а тишината, която се появи, ме накара да застана нащрек.
- Джо?
- А? О, извинявай, една досадна муха тука ме занимава с глупости. - Предусетих, че едва ли точно тази муха го е накарала да замълчи, но не казах нищо. - Не. Не открих нищо, Ей. Сякаш са се появили от нищото. Подозренията ти, че са хора на Гибс също не е вярно. Сигурна ли си, че си видяла ясно бялата роза на гърдите им?
- Да. Напълно!
- Не, спокойно... Халюцинациите при тези наркотици не са..
- Джо! - повиших тон аз. - Не беше халюцинация! Отлично знам какво видях!
- Добре, добре. Не е нужно да викаш. Просто...
- Да, знам - прекъснах предстоящата му дълга реч.
- Не знам какво повече да ти кажа, Ей. Няма никакви улики, нито един отпечатък или следа. Изпарили са се миг преди полицията да пристигне. Номерът на колата е фалшив. Не знам кой или какво, но според мен няма да е зле да се пазиш.
Поех си дълбоко дъх като поредната тиха въздишка на отегчение се откъсна от устните ми.
- Добре, Джо. Ще се пазя.
Отсреща се чу лекото му облекчение и можех да си представя усмивката, която се разля на старческото му лице.
- Весели празници, Джо. Благодаря ти за информацията.
- Но, Ей... Ами сделката?
- Дочуване, Джо..
Подсмихнах се аз и затворих слушалката. Сигурно в момента се мръщеше, гледайки къ слушалката в ръката си, но пък знаех си, че миг по късно щеше да се засмее.
Поклатих глава и набързо прерових дрехите си, обличайки някакви светли дънки, тъмно синя блуза с дълъг ръкав и пухкаво бяло яке. Сложих една от камите си в тъмните ми високи ботуши и изхвърчах бързо от стаята си точно на време, за да срещна изтупания си брат в коридора.
- Зи... - усмихнах му се аз, спирайки го на стълбите. - Имаш ли нещо против да ти правя компания през деня. Нямам работа и.. реших, че мога да се помотая малко с теб.
Срещнах изненадания му и леко очуден поглед, като побързах да отговоря на незададения му гласно въпрос, за който отлично знаех, че се е зародил в съзнанието му.
- Да, искам да дойда дори това да значи, че ще трябва да прекарам няколко часа с родителите "ни".
Извъртях театрално очи и въздъхнах престорено. Отлично знаех, че ако се съгласи точно тези часове ще бъдат най-отвратителните часове в целия ми живот, но трябваше да направя нещо по въпроса със сигурността на малкото си братче.

Тънко гласче, звучащо ясно в развинтеното ми въображение, ми нашепваше че не трябва да обръщам внимание на думите на сестра си.
При това не само на онези за подземния ми етаж, моята любов...може би я бе яд че си имам парола забраняваща на всеки нахалник да влезе, не че се съмнявах в способностите й,точно затова я молех учтиво...и все още не разбирах какво не му харесва, обожавах го, той си бе моето лично царство, при това играещо роля на харем в повечето ми сънища, точно като този по-рано днес.
Та мисълта ми бе че не само за това, ами и за глупостта която изръси за родителите ни, не биваше да се поставя под пълно доверие.
Плюс това едно от най-важните неща на които ме бяха учили бе, че не можеш да имаш вяра на никого, а моето допълнение бе "най-вече на себе си"...но в такъв случай нима това значеше че майка ми и баща ми са подобни на представите на сестра ми...надали, определено не е така, никога не съм усетил студенина в гласа им, нито този към мен, нито към нея...по дяволите, вече ми бе писнало от глупави мисли като тази.
Погледнах невежо врата която бях оставил отворена и въздъхнах...нямаше начин сестра ми да бе права, с нейните черногледи погледи на света, най-вероятно смяташе и мен самия за истински идиот и пълен хлапак...типично, всички ме смятаха за такъв, но пък аз си обичах това мое аз, страхувах се от факта че мога да се превърна в някой като "тях",под тях се разбираше родителите ми и сестра ми. Тя може и да отричаше, но според мен си приличаха при това твърде много, може би точно поради тази причина не се разбираха добре.
Лека музика ме стресна, прозвучаваща сякаш от стените...по дяволите къде съм седнал!?
Изправих се стреснато, съзнавайки едва чак сега, че съм се намирал върху дистанционното управление на цялата къща.
Боже че съм тъп! Добре че не съм задействал някоя от машините в дома ми, това вече би могло да бъде наистина "Коледен провал".
Въздъхнах тежко мятайки дистанционното някъде зад гърба си, а лекия звук "бум"ми подсказа че не съм уцелил леглото...шибана работа.
В крайна сметка нямах кой знае колко време за губене, при това в глупави размисли...и страсти.
Краката ми ме задърпаха нежелателно към банята....дали да си взема душ...? Хм може би не бе лоша идея, но пък както казах наистина нямах време, следователно милата ми ваничка с вградено джакузи, щеше да почаква да се върна довечера...предполагам.
Въздъхнах загледан към него със замечтан поглед, не нямаше никакъв шанс, ако се забавех прекалено много щяха да се доста огорчени от отсъствието ми на празничния обяд...
Всъщност се молех да е само обяд, понеже нашите обеди понякога продължаваха до към вечерта, което си бе същинска мъка за мен и моя вече препълнен по това време стомах.
Пуснах чешмата и намокрих набързо лицето си, ако си позволях да загледам изкушението си още дълго, определено нямаше да стигна до никъде.
Ужасното чудовище в огледалото пред мен, признавам успя да ме стресне. Изглеждах не просто зле, ами ужасно....за миг съжалих че не съм момиче което може преспокойно да се намаца с грим и да изглежда като ново. Е не че аз си нямах подобни джунджурийки, но избягвах да ги използвам пред хора.
Натискането на един от бутоните на чудно как, все още здравото ми дистанционно, ми предостави невероятната гледка към огромния ми гардероб....макар половината да бе запълнен с дрехи които не можех да нося колкото и да исках...скъпи спортни екипи, невероятни маркови обувки и редица други глупости които накрая щях да даря на някой дом или и аз не знам къде.
С неохота навлякох върху широките си от плуването, рамене, риза и съответно костюм с всичките му глупости. Нежелателно сресах любимата ми косица, назад, заприличвайки на същински зубър...ужасна гледка.
Не изгарях от желание да се погледна в огледалото и затова не го и направих,а тръгнах право към стълбите, с бавна и спокойна крачка, едва движейки адски умореното си тяло.
Сестра ми както винаги с нейните изненадващи желания успя да предизвика на лицето ми нова вълна реакции в стил "Шегуваш се", "Май имаш температура"..."Знам ли"..."Ох, добре", докато най-накрая събера сили да проговоря.
- Ами щом си готова да се жертваш, за да не ме оставиш да дишам спокойно, добре.
Казах аз и се засмях, докаот с бързи крачки, прескачайки няколко стъпала слязох долу.
- Но аз ще карам, предполагам нямаш кола със себе си.
Вече засиял казах аз и едва не започнах да подскачам като малко дете.
Все пак рядко се случваше сестра ми да приеме среща с родителите ни, с колкото и неохота да го бе съобщила.
Вярно е че бе маааалко странно, да не казвам много, че допълнително ще подпаля и без това вече горящите в мен съмнения.
Какво ли я бе накарало да се съгласи на подобно нещо, със сисурност не бях аз, поне не и с моите "убедителни" думи че нашите не са чак толкова лоши, които всъщност бях казал съвсем искрено...
Имаше друга, по-задълбочена причина, която караше сестра ми да изглежда като напушена, съдейки по действията й.
- Сигурна ли си че си добре.
Казах аз, изглежда нямаше как да се въздържа от подобен коментар колкото и да исках.
Но си бях в правото да питам, залагам си главата че и самата тя бе учудена от думите си.
ПП: да знаеш друг път да не пишеш толкова много, че не със 183472 реда, ами с 2 ще ти отвърна ;дддд
ПП2: пускам го пак, за да е с подпис ;ддд, нали каза че иначе е "странно"

Извъртях театрално очи в знак на внезапната му избуяла радост, която го бе обзела. Знаех си, че това щеше да го зарадва малко или много след като му предоставях шанс, първо, да ме повози и второ, да се опита да ни "сдобри" с родителите ни. И все пак усетих невярващият му поглед, който ме фиксира, миг преди да изрече думите си, които предизвикаха моето очудване.
- А теб от кога те е грижа за това? - повдигнах едната си вежда и се засмях на намръщеното му лице. - Спокойно само се шегувам.
Намигнах му аз и се приближих към него, разрошвайки косата му с ръка.
- Изглеждаш нелепо с тази зализана коса.
Отдръпнах се малко от него, за да видя получилия се резултат и взех ключовете от портмантото, където ги бе окачил по рано.
- Хайде, стига си протестирал и спри да се тревожиш за кака си - подсмихнах се аз, хвърляйки му ключовете за колата.
Не знам дали бе започнал да подозира нещо. Всъщност ако бях на негово място определено щях да се заподозра, след като знам през какви ли не увещания и молби съм минала и пак не съм приемала дори пет минути с наште, а какво оставаше за сега, когато трябваше да изтраям почти цял един следобед?! Не, определено нещо бях мръднла.
Всъщност... Една доста подла идея ми се зароди в главата. Държах се странно, но подобно обяснение можеше да го обясни и оправдае, а и не бе зле да видя реакцията им, на всички тях. Макар че ако зависеше от мен никога нямаше да си причиня подобно нещо, не и с професия като моята.
Леко намръщения поглед на брат ми ме накара да се подсмихна и да повдигна рамене в знак, че се предавам.
- Ох, добре. Всъщност наистина има нещо, което трябва да знаеш. Исках да ви изненадам всички, но явно неумението ти да чакаш се проявява.
Въздъхнах престорено и прокарах пръсти по челото си, сдържайки почти напушилия ме изблик на смях. Вдигнах сериозния си поглед към Зи, срещайки очите му. Исках да запечатам изражението, което щеше да се появи на лицето му, както и предполагам незаменимата му реакция.
- Зи... - започнах бавно аз, неотмествайки поглед от очите му. - Бременна съм.

П.П. Добре де, добре. няма да се повтори - обещавам ^^

Еуфорията от това че най-накрая щяха да се видят тези две кълба от неразбирателство, а предчувствам че от страна на сестра ми се тая и далеч по-озлобени чувства, но въпроса сега не бе в това че най-вероятно щеше да й е адски неприятно, а в това че се бе съгласила.
- Еййй!
Измърморих аз ядосано и я пернах по ръката, когато разроши пригладената ми назад коса.
- Заради теб ще ме гледат лошо.
Надали ме бе чула, след като си го измрънках под носа, опитвайки се с жалки опити през това време да върна кичурчетата обратно на мястото им.
Не че не се тревожех за нея, но я познавах достатъчно добре, за да преценя че е по-оправна и от мен, следователно не бе нужно да треперя над нея, така както тя правеше с мен.
Въздъхнах и се обърнах с заспало изражение към лицето и, за да чуя мъдрите думи които предполагам се готвеше да ми каже...
Последвалия вулкан предизвикат от нейните две крайни думички, буквално в съвсем истинския смисъл на думата ме остави без всякаква граматика.
Близо минута чувствах че съм загубил дар слово и че в близките девет месеца няма да си го върна обратно.
Преглътнах тежко и отново я погледнах учудено.
- Лео!?-казах аз с леко извращение, по-скоро въпросително възмущение.
Единственото име,което ми изникна в съзнанието,щом той бе заслужил вниманието й, не че го познавах, но след като така ревностно пазеше "сувенира"....надали би го направила ако бяха само приятели...егати лъжеца дето била сестра ми, не го подозирах.

Събрах леко ядосана веждите си и се намръщих, скръстила ръце пред гърдите си. Не разбирам защо реагираше така? Нима бях оставила у него някакво грешно впечатление или какво?
- И той да е, какво те засяга това? - отвърнах му троснато аз, впивайки безпощадно поглед в лицето му. - Очаквах поне да се зарадваш за мен.
Извърнах обидено лицето си настрани. Не мога да му разбера какъв му е проблема. Нима си мислеше, че не ставам за майка или че съм прекалено млада за това, или... или... Ох, мътните го взели! Защо ли изобщо се вживявах толкова в собствената си лъжа. Може би защото не очаквах чак такова враждебно и може би отвратено отношение.
- Виж, не ти го казах, за да ми четеш лекции по морал. Независимо дали то се вярва или не, реших да запазя детето, а и с въпросния баща сме в отлични отношения, но не смята ме да се женим скоро, понеже и двамата не вярваме в тази простотия. Ако двама се обичак това дали ще са сложили подписа си в едн тъпа книга или дали ще са пускали бели гълъби пред смешен стар храм, в койо всички вътре реват, повярвай ми, не искам да преживея всичките тези простотии, още пък по-малко и той. Надявах се, че ще се зарадваш на мисълта, че ще ставаш чичо, но очевидно съм грешала.
Отворих вратата на спортната му кола и буквално се тръшнах на предната седалка, едва сдържаща усмивката, която напираше в мен. Добре де, може и наистина да се бях засегнала малко от реакцията му, но нали всичко бе една моя измислица, на която все пак той очевидно се бе вързал. Искаше ми се час по-скоро да съобщя "новината" и на родителите си, за да видя дали това ще окаже поне някакъв малък ефект върху отношението им към мен, макар че това силно ме съмняваше. Най-много да проклинат "копелето", което уж нося, в утробата си.

Честно казано думите й ме изненадаха.
Не заради друго, ами защото идея си нямах какви ми ги говори...
Изглежда самата тя не ме бе разбрала добре, след като говореше съвсем неподходящ отговор на съвсем нормалния ми въпрос.
Просто ми бе чудно кой е бащата, не че не искам да имам племенник или племенница.
Поклатих глава и се качих в колата, с вече ядосано изражение, винаги бързаше, като пърле пред майка си.
- Сюзън....първо, току що наруши едно от правилата ми, внимавай с колата, знаеш че си я ценя.
Казах аз сериозно, загледан напред, с изпънати рамене и ръка на скоростния лост.
- Другото което е, научи се да обмислиш първо думите ми, не съм казал че не се радвам, по дяволите!
Май прекалявах с яда, но пък аз си бях дете, нали се очакваше от мен да съм силно емоционален.
- А на всичкото отгоре, какво, не мога да знам кой е бащата...
Поклатих глава, но ръцете ми не трепнаха оставяйки колата все още незапалена.
Нямам идея как щеше да събере смелост да каже това на нашите, но определено нямаше да й е лесно, май я съжалявах и ако не бе избързала така с реакцията си определено щях да покажа отново моето си "Зи", без да се налага да се правя на строг и изнервен тип.
ПП: сори че пиша малко, но нямам муза ;дддд

» Имението/гигант/ "Lumineuse"