Домът на семейство Блейд

Къщата бе голяма и просторна поради простата причина, че семейство Блейд бяха много, много богати. Навън се виждаше голям басейн, в който обаче не плуваше почти никой. След като влезеш през извънредно голямата входна врата, първата стая, която ще се открие пред теб, е холът. След това следваше кухнята, в която готвеше единствено и само прислугата. Стаята на Анна не бе кой знае какво, просто тя не обичаше много мебели. Останалите спални бяха подобни.
Банята също беше черна.

Паркирах Volvo-то си пред къщата й като за момент си помислих дали пък случайно не бях сбъркал адреса. Казах го още веднъж наум, а на GPS-а в колата бе изписано с малки букви абсолютно същата улица и номер. Е, явно семейството й имаше пари, но това в момента изобщо не ме засягаше.
Обърнах се към Ан, неуверен, че трябва да я пусна да си отиде. Частица от мен сякаш крещеше да не я оставям, но пък от друга страна аз не бях този, от когото вероятно имаше нужда. А и кой знае може би имаше приятел или годеник. Сега се сетих, че изобщо не я бях попитал за това. "Браво бе, Казанова, голям си умник! Ами ако ей сега от вътре изскочи някой умопобъркан с една грамадна пушка тогава какво? - Тогава паля колата и отвличам Ан."
Не можеше да не се подсмихна на идиотското съзнание в главата ми, но пък планът на действие ми хареса..
Погледнах отново към нея и си поех дъх. Божичко, как някой можеше да бъде толкова красив. Само като я погледнех и веднага ставах готов. Стига си мислил само за гащите си, идиот!
- Пристигнахме - прошепнах дрезгаво аз, все едно гърлото ми беше пресипнало.
- Ан, може ли да те попитам нещо? - замълчах за миг като се облегнах на седалката, скръстил ръце пред гърдите си. - Ти.. Имаш ли си приятел? В смисъл на гадже, годеник или... съпруг?
Е, за съпруг едва ли имаше, понеже бе все още на 17, но това не пречеше да е сгодена. В някои страни ги женеха още на 12.
Тялото ми се напрегна, подготвяйки се за предстоящия отговор и ако той беше положителен.. Тогава... Тогава ще му мисля.

Той ме попита дали имам някой до себе си. Как ли щеше да му се стори това, че той беше първият мъж, до който се доближавам на по-малко от половин метър? Като изключим роднините разбира се. Обърнах глава в посока на гласа.
-Не, не съм женена, сгодена или така нататък. Не излизам много. -Отново повторих оправданието си. Всъщност може би до някъде преди ме беше страх да излизам. Не всички щяха да са благосклонни към сляпа блондинка.
-Всъщност ти си първия представител от мъжки пол, като не броим роднините, който се е доближил до мен. -Добавих, като извърнах глава напред, за да прикрия това, че отново щях да се изчервя. Анна, овладей се!

Последните й думи ме накараха рязко да се обърна към нея, но тя не гледаше към мен, така де, беше се обърнала на другата страна вероятно изчервена до уши. Опитах се да си поема дъх, защото имах чувството, че някой го беше изкарал от дробовете ми с бейзболна бухалка.
Думите й обаче оставиха ясен отпечатък върху съзнанието ми, а тялото ми потрепери едва доловимо. Наведох се към нея и погалих леко рамото й, след което го целунах като докоснах кожата й съвсем леко с устните си.
По тялото ми премина електрическа тръпка, а панталоните ми отново ме присвиха. Мътните да го вземат! Това момиче беше като наркотик!
Отдръпнах се на безопасно разстояние от нея, макар че и цял каньон да ни делеше пак нямаше да е достатъчно.
- Може ли пак да те видя?
Търсех си белята! Определено се навирах между шамарите, но пък Бог ми беше свидетел, че на подобно изкушение и най-изпечения и закоравял камък щеше да отстъпи.

Нямах представа какво се случи, освен, че усетих съвсем леко устните му на рамото си. Това ме накара да изтръпна и за миг да спра да дишам. Сякаш времето спря за части от секундата. После обаче той като чели се отдръпна, попита ме дали може да ме види отново. Нямах представа какво Е редно да кажа, но се усмихнах съвсем леко и обърнах глава към посоката на гласа, макар очите ми да бяха затворени, може би за да възвърна контрола си.
-Разбира се, че.. може.. -Казах съвсем тихо, като гласът ми наподобяваше повече на шепот, от колкото на глас с нормална тоналност.
Ръцете ми потреперваха леко, а в стомаха ми сякаш имаше пеперуди. Не можех да се отърся от скорострелно преминаващите край мен мисли.
-Ако.. ако искаш можеш да влезеш? -Казах. Щеше да е хубаво да му се отблагодаря поне с чаша кафе, че ме докара.. Традицията на Блейд беше такава.

Да вляза? В тях? Това вече щеше да е прекалено. Нямаше да мога да издържа на подобно изкушение. Ако наистина я последвах, не знам какво можеше да направя, а каквото и да сторех най-вероятно щях да съжалявам за него.
Отворих вратата на колата и излязох, без да кажа нищо. Минах отпред и отидох от нейната страна като й отворих вратата и й подадох ръка, за да й помогна да слезе.
- Не знам дали ще мога да остана.
Промълвих аз, а тялото ми се стегна болезнено при допира на ръката ми до нейната. Не, наистина щеше да стане лошо, ако останех.
- Аз... Трябва да се връщам на работа.
Браво бе! Страхотно оправдание, няма що! Бих захвърлил и десет работи като моята само за още пет минути насаме с нея, но отлично познавах характера и тялото си, за да знам, че подобен риск бе твърде висок, за да се поема.

Изправих се, като не спирах да държа ръката му. Продължавах да се усмихвам по някакъв сигурно странно-глупав начин. Дори не знаех ЗАЩО се усмихвам..
-Е... както кажеш.. -Казах, като усещах как тялото ми съвсем леко потрепваше, само защото бях хванала ръката му. За момент сякаш загубих представа къде точно трябваше да е лицето му, протегнах другата си ръка, като се оказа, че лицето му беше много по-близо, от колкото очаквах.
С върхът на пръстите му преминах по бузата му. Боже, трябваше да престана, защото краката ми се подкосяваха.. Но ръката сякаш не ме слушаше, а продължаваше леко да минава по лявата му буза.
-Съжалявам.. -Казах и дръпнах ръката си като опарена, след като минаха почти 30 секунди, осъзнавайки колко може би странно се държа.

Мамка му! Как по дяволите се очакваше да реагирам на подобно нещо?!Да се въздържа... Да.. Точно така. Не бях осъзнал, че докато галеше лицето ми, бях задържал дъхът си, а очите ми се затвориха. Борех се вътрешно с неукротимото ми желание да й се нахвърля, да разкъсам роклята й и да я обладая още тук! Сега! Само щях да я вкарам в колата и щях да позволя на звяра в мен да се появи.
Мисълта обаче че по този начин щях да я нараня, ми подейства като охлаждащ студен душ. Тя отдръпна ръката си, извинявайки се.
Стиснах силно зъби, борейки се все още с надигащото се желание в мен.
- Няма проблем - промълвих тихо, все едно бях преплувал цяла река. - Ела, ще те заведа до вратата.
Наклоних се към нея и обгърнах тялото й с ръце, повдигайки я съвсем леко и я оставих на земята пред джипа. Започнах тъпо и упорито да си повтарям, че го направих да не би да се спъне и да падне заради високото стъпало, но вътрешно усещах, че просто исках да вдишам от аромата на парфюмът й и да усетя тялото й притиснато до моето.
Подсъзнанието ми започна да си прави лоши шеги с мен, показвайки ми картини, коя от коя по-жестоко забиващи се в ума ми.

Усещах тялото му до моето, което ме накара отново да се изчервя, заради надигналите се мисли в моето съзнание. Когато се оказах отново на крака, потрепнах, но все още не исках да отделям тялото си от неговото. И все пак го направих. Отстъпих половин крачка назад, гледайки надолу.. Дишай и издишай, повтарях си, но това сякаш не ми помагаше в момента.
-Благодаря... че ме докара.. Беше мило от твоя страна.. Както и да търпиш странното ми поведение.. -Гласът ми леко наруши нелофката тишина. Не повдигах главата си, защото имаше страх в мен.. Страх, че ако усетя дъхът му върху устните си отново, ще поискам да го целуна.. И може би ще го направя. А именно това не исках.. Какво щеше да си каже той за мен? Някаква луда и сляпа първо ми се натресе в парка, а после и ме целуна?

Думите й предизвикаха тихия ми смях, който май успя да я изненада. Поклатих глава и затворих вратата на волвото, докато все още се смеех. Боже, помогни ми! Тя си мислеше, че реакциите й били странни, а тогава какво ли щеше да каже за моите, ако можеше да ги види.
- Ако можеше да видиш как те гледам и как караш сърцето и тялото ми да не ми се подчиняват, тогава може би изобщо нямаше да си помислиш подобно нещо.Повярвай ми, твоите реакции са напълно нормални в сравнение с моите.
Тялото й се докосна до колата, предизвиквайки отново онзи трепет в мен. Приближих се към нея и поставих ръката си до главата й, облягайки я на колата си, а другата ми ръка отметна кичур от косата й, който бе паднал напред, закривайки лицето й.
- Ох, хабиби, ако знаеше само колко ми е трудно да се сдържам в момента.
Ръката ми погали лицето й. Бях се навел, местейки очи от плътните и й сочи устни към скулите на лицето й. Повдигнах леко брадичката й, а тялото й потрепери, въздействайки ми още по-възбуждащо от реди миг.
Ако продължаваше да ме предизвиква така не знаех кога щях да счупя катинара на въздържанието си и да освободя звяра в мен.
- Толкова си красива... - прошепнах тихо. - Много се секси в тази поза, знаеш ли?
Подсмихнах се аз, а лицето й бе толкова близо до моето, че си бях поел несъзнателно дъх, като го задържах.

Думите му ме караха да настръхвам и да треперя.. Но не изпитвах страх, не изпитвах това, което може би трябваше да изпитва едно момиче в близост до непознат.. В такава близост.
Дишането ми се забави, макар да усещах как сърцето ми щеше да слезе в петите.
-Аз.. -Тихо се отрони от устните ми. Нямах си и на представа как да продължа изречението. Сякаш мозъкът ми отказваше достъп.. -Аз..Боже ..
Засмях се леко, като усещах дъхът му върху устните си. Ето ги отново пеперудите в стомаха ми..
-Не те попитах.. Ти имаш ли си някоя до теб? -Не издържах и го попитах, докато беше все още тъй близо до мен. Не можех да му позволя да ме целуне, без да ми е отговорил на този въпрос.

Въпросът й ме изненада. В подобен момент ме питаше такова нещо...
Подсмихнах се и поклатих глава като се отдръпнах от нея.
- Вече не.
Отвърнах спокойно, макар че това си бе чиста истина. Мариса отдавна я нямаше, а последвалите ми връзки след това, които се опитваха да я заместят бяха краткотрайни и не по-дълги от една-две нощи в леглото, а по някога се стигаше и само до няколко часа. След Нейт обаче някак си нямах желание за подобно нещо и единственото, което правех бе да живея с работата си, която бе също толкова скучна и отчайваща. Може би и за това си мислех за самоубийство преди около час, но това бе преди да я срещна и преди тя да връхлети така в живота ми.
- Хайде, ела да те изпратя вече преди вашите да са излязли с метлата и пушката и да са ме одрали жив.
Засмях се тихо и й подадох ръката си, за да може да ме хване.

Засмях се на думите му.
-Няма такава опасност. Никога не съм виждала баща си, а колкото до майка ми.. Е, нека кажем, че каквото и да се случи с мен, работата й винаги ще е по-важна.
Хванах ръката му, като се усмихнах съвсем леко. Сега щях да прекарам остатъка от деня по същия начин както вчера.. онзи ден, по-онзи ден.. Въздъхнах.
-Беше забавно... -Усмихнах се леко тъжно. Всичките ми дни преминаваха в свирене на пиано, изучаване на поезия.. Днес, днес всичко сякаш бе различно, дори мирисът на въздуха.. По някакъв необясним начин всичко беше наистина различно. -Жалко, че имаш работа.
Вдигнах рамене и продължих да правя малки крачки.

Думите й се забиха обвинително в съзнанието ми. От кога бях започнал да използвам работата си като извинение пред някое момиче? Чакай да помисля.. А, да! Откакто разбрах, че въпросното момиче има силен наркотичен и опияняващ ефект върху мен.
Мисълта обаче да остана далеч от нея, както и използваното извинение за отсъствието ми, ме жегваха виновно и не ми даваха спокойствие.
- Ако искаш мога да дойда да те взема утре.
Не знам дали го зададох като въпрос или бе по-скоро съобщително изречение, но съжалението в гласа й наистина ми действаше. Супер, явно бях започнал и да се размеквам!
- Виж, да направим така. Кажи ми номера си и утре по обяд ще ти звънна, за да ти кажа кога точно ще дойда да те взема. Стига да няма проблем, де.
Задържах леко ръката й, с която се държеше за мен, а по тялото ми премина лека трепетна вълна. По дяволите, чувствах се като влюбен колежанин!

Моментално се усмихах, като съвсем леко стиснах ръката му. Продиктувах му номера си, като по необяснима причина сама усещах нотката на щастие в гласа ми.. Нещо необичайно за мен.
За миг сякаш умът ми бе прекалено замъглен за да мисли трезво..Сякаш всичко, което си повтарях.. да внимавам, да не мисля, за целувки и така нататък.. Сякаш всичко просто бе избутано в някакво ъгълче на съзнанието ми..
Както държах ръката му, внезапно съвсем леко се надигнах на пръсти и устните ми намериха неговите. Кратка целувка, която обаче накара краката ми да се подкосят. Отдръпнах се, като вместо извиително изражение, вероятно на лицето ми стоеше глуповата усмивка, която казваше "Най-сетне го направих!". Обърнах се с гръб, като усещах, че бузите ми бяха пламнали, но не това бе важно в момента..
-Няма да кажа, че съжалявам... Защото аз не съжалявам. -Гласът ми прозвуча като малко момиченце, което току що е направило беля.

"Атаката" й успя да ме изненада. Бяхме се сорели на стълбите пред дома й, а тя просто се обърна и ме целуна. Може и целувката й да бе кратка и едва докосваща устните ми, но по дяволите, кълна се, че успя да разтърси тялото ми по-силно от които и да било други целувки до сега през последните две години.
Преди да кажа каквото и да е, тя се обърна с гръб към мен, казвайки ми, че не съжалява.
Не успях да сдържа усмивката на лицето си, приближих се бавно към нея и обгърнах тялото й с ръцете си като поставих глава на рамото й, а дъхът ми погали кожата й. Ръцете ми докоснаха нежно нейните и се спряха на корема й. Божичко, беше толкова малка и крехка...
- Май не знаеш с какво се захващаш - прошепнах тихо в ухото й и целунах едва доловимо и нежно мястото между врата и рамото й.
- Не предизвиквай звяра в мен, защото може и да съжаляваш, ако го събудиш.
Подсмихнах се и облизах съвсем леко вратът й. Владеех се, но по дяволите, бях изпуснал леко края и трябваше да се спра, но не знаех дали ще мога да го направя.

Кълна се, толкова пъти си повтарях, че е грешно да правя това, но тялото ми не ме слушаше; поддаваше се на ласките му, без да се вслушва в мислените ми команди. Думите му не ме изплашиха, по-скоро караха тялото ми да настръхне..
Усещах как въздухът навлизаше в дробовете ми, но не ми стигаше.. Сърцето ми биеше ли, биеше .. И все пак не се страхувах.. Неговите закани сякаш само разпалваха някакъв огън в мен, нещо необяснимо, което не съм усещала преди това.
Извъртях тялото си към неговото, като отново обърах главата си в посока на лицето му. Много добре знаех, къде се намираше... Усещах дъхът му по лицето ми, което накара устните ми да потрепнат и да се извият в лека усмивка.
-Никога не съм съжалявала за действията си и не вярвам чак сега да започна. -Думите ми се лееха, като в тях имаше нотка на покана, дори на заплаха.. Не бях в познати води, но интуицията ми подсказваше, че не трябва да спирам, докато разума ми крещеше по-добре да спра сега.
Едната ми ръка нежно се придвижи по шията му, докосвайки го съвсем леко, колкото да усети отноово кожата му.

По дяволите! Хич не ми помагаше така! Имах чувството, че ми трябваше само още малко и съвсем щях да се забравя и да направя нещо, за което след това наистина щях да съжалявам.
Наведох се към нея като погалих лицето й, а устните ми останаха на милиметри от нейните. Можех да се закълна, че чувах ударите на сърцето й, а моето сякаш бе замлъкнало, предвкусващо следващите ми действия.
- Нямаш си и на идея колко силно те желая - прошепнах тихо на устните й, след което се приближих още малко и я целунах по начин, който изуми и самият мен. Целувката ми беше бавна, изгаряща и изпълнена с толкова желание, че чак сам успях да се стресна. Подобно нещо трябваше да се удържа, иначе никой нямаше да бъде в състояние да го спре преди да е опустошил всичко наоколо.
Отделих бавно устните си от нейните, а тялото й потрепери, сякаш подканящо ме да продължа. За Бога! Как се очакваше да устоя. Съзнанието ми се замъгли за миг и я притиснах в обятията си като хванах ръката й и я насочих към слабините си, които Бог ми бе свидетел вече бяха започнали да ме болят от толкова копнеж.
- Виждаш ли какво правиш с мен? - прошепнах тихо на ухото й. - Подлудяваш ме, а те познавам едва от час. Това не е редно.
Пуснах ръката й, както и самата нея и се отдръпнах назад на предполагаемо безопасно разстояние. Щях да я разбера ако сега избухнеше и ме напсуваше, прибирайки се вътре, хлопвайки силно вратата пред лицето ми.

Той се отдели от мен, което предизвика силна болка някъде в мен. Моментално протегнах ръце, търсейки го някъде пред мен, опитвах се да докосна тялото му, за да съм сигурна, че още е тук, а не се готвеше да влезе в колата и да си тръгне.
Когато ръката ми напипа неговите ръце ме обвзе вълна на облекчение. А в същото време и на може би срам, че започах да държа толкова на него, макар наистина запознанството ни да беше едва от час. И какво толкова? Анна, не ставай глупава.. Кого заблуждаваш, ти си само едно сляпо момиче, от което вероятно той в момента търсеше начин да се отърве.
Когато тези мисли нахлуха в главата ми, това ми подейства като силен шамар, поставяйки ме отново на място. Отдръпнах ръката си, като главата ми се отмести..Гледах някъде надолу..
-Нали не е от съжаление? -Попитах. -Нали не правиш всичко това от съжаление?

Съжаление? Съжаление? Божичко, нима си мислеше, че го правя от съжаление? Личеше си, че наистина не ме познава, а и как би могла, след като я срещнах едва преди час.
- Нима може всичко това, което направих до сега, да се извърши само от съжаление към някого?
Погледнах към сведеното й към земята лице, а гласът ми бе станал някак си болезнено студен.
- Аз съм твърд човек, който не си губи времето в излишни неща, а работата ми просто не ми позволява да изпитвам съжаление. Всички ме знаят като дебелокож и коравосърдечен. Нима наистина си помисли, че го направих от съжаление?
Някъде вътре в мен ме проряза остра болка. Почувствах се засегнат, но колкото и да се опитвах да не си го повтарям, вината не бе нейна, макар че май точно на нея си го изкарах.
- Виж, съжалявам, ако съм те наранил. Не е било нарочно.
Промълвих с малко по-нормален и безразличен той като въздъхнах тихо.

Гласът му бе студен и това някак ме накара да се отдръпна и да се почувствам виновна, макар да не знам точно за какво. Продължавах да гледам надолу, незнаейки как точно да реагирам.. Кое беше адекватно в тази ситуация? Просто да кажа "Довиждане.. " и да вляза в къщата? Да, може би това би направила майка ми на мое място, но аз не съм нея.
-Не си ме наранил.. -Отговорих с леко потрепващ глас. Не можеше да се долови емоция точно има, но определено не беше щастие като преди минути. -Просто не те познавам достатъчно, за да знам какво наистиа си мислиш за мен... Свикнала съм да ме виждат като "горкото момиче, което не може дори да отиде до магазина сама защото не вижда".. Дори не мога да видя лицето ти, за да преценя какво изпитваш в момента... Как очакваш да знам ..
Продължих да стоя така без да помръдвам. Нямах представа какво друго трябва да направя. Поех дълбоко въздух, след което се насилих да се усмихна.

Думите й предизвикаха чувство на вина в мен и се проклех наум за несдържания ми характер и голяма уста. Не знаех дали да се приближа до нея и да я докосна или тя щеше да ме удари и да се свърши най-после с всичко това. Понякога можех наистина да бъда голям задник. Всеки на мое място би си тръгнал, но разбира се аз трябваше да остана и да дооплескам нещата.
- Щом не можеш да ме видиш, тогава поне можеш да разбереш най-малкото от гласът ми, от реакциите на тялото ми, от начина, по който бие сърцето ми. Никога не бих направил подобно нещо от съжаление.
Приближих се до нея и хванах нежно ръката й, поставяйки я този път на сърцето ми, което биеше силно и бързо само от допира до кожата й.
- Казах ти, че не мога да се сдържам когато съм край теб, губя контрол, което е опасно и за двама ни, но най-вече за теб. За бога толкова си малак и крехка, че имам чувството, че ще те счупя, ако те прегърна малко по-силно.
Сърцето ми заби малко по-бързо, а очите ми не се отделяха от лицето й. Не знам какво беше това, увлечение или може би нещо по-силно, но определено не ми действаше добре.

Когато хвана ръката ми потрепнах но се оставих да я постави до сърцето си. Можех да усетя ритъмът на ноговото сърце, което ме накара да се усмихна почти незабележимо. Сякаш в мен се появи отново това чувство за сигурност; че той няма да ме нарани и бях напълно сигурна в това.
Приближих се малка крачка напред и така телата ни се оказаха долепени. Облегнах глава на него, като съвсем леко се сгуших. Това мое действие бе напълно спонтанно и недообмислено. Нямах представа дали трябваше да се отдръпна, да се прибера или просто да оставя нещата да плуват по течението. За сега правех последното, но, мамка му, можех ли да направя друго, след като всичко ми подсказваше, че няма никаква причина да се боя от него?
Думите му, че е опасно, сякаш просто ме караха да искам по-силно да съм край него.
-Не съм толкова чуплива.. -Чу се тихият ми глас. -Нямам си и представа защо, но съм сигурна, че не можеш да ме нараниш..
Ръката ми все още стоеше там, където той я беше поставил, можех да усетя как сърцето му бие силно.. Точно както и моето.
Повдигнах главата си към неговото лице и се усмихнах широко. Нямаше и следа от тъжния тон в гласа ми.

Лека усмивка се появи на устните ми. Божичко, нямаше си и на идея какви неща бях вършил в полицията и като се замисля, май по-добре наистина да не знаеше.
Допира до тялото й за миг ми подейства успокояващо. Вдъхах от парфюмът й, а ръцете ми инстинктивно се обвиха около тялото й, притискайки я в нежна прегръдка, с която сякаш се опитвах да я предпазя от всичко и всички. Толкова ли голям егоист бях, че я исках само за себе си? Дам, определено бях такъв.
Тя вдигна очите си и срещна моите и макар да знаех, че не може да ме види, за миг... за миг сякаш ми се прииска да дам живота си ако трябва, но да и върна зрението, което едва ли бе възможно, но все пак медицината, особено тук, във Франция, бе наистина много добра и на изключително високо ниво.
Наведох се към нея и целунах челото й, а тялото й потрепери, придавайки нова трепетна вълна, която заля тялото ми.
В следващия миг обаче телефона ми извибрира и без да се усетя тихо изругах. Не исках да пусна Ан, не и сега, но Бог да му беше на помощ на онзи, който в момента ме прекъсваше.
Вдигнах, без да я пускам, а отсреща гласът на Аманда продъни ухото ми.
- Къде си, задник такъв? Трябваш ми за случая Робинсон, мамка ти! Довлечи си мързеливия задник в районното!
Колко мило от нейна страна. Знаех си, че ако не друг, то поне тя винаги щеше да ми развали настроението, както доста често о правеше.
- Стига си ми заповядвала, по дяволите и се научи да не псуваш толкова, мътните да те вземат - изръмжах в слушалката, а отсреща можех да се закълна, че тя се усмихна.
- Не си много весел, а? Да не би да...
- Млъквай, по дяволите! Ще дойда до половин час.
Чух я как се засмя, но не я изчаках да добави нищо повече и затворих слушалката. Обърнах се към Ан, която вече сигурно ме помисли за грубо животно, каквото май всъщност бях.
- Аз... Извинявай, но трябва да вървя - прошепнах тихо аз и отново я целунах по челото. - Остава ли уговорката за утре?

Някой иззвъня и сякаш цялата магия на всичко се развали. След не много дълъг разговор, се разбра, че той трябваше да тръгва. И все пак щастието не ме напускаше.
Попита дали уговорката остава. Разбира се, че оставаше! Цялата тръпнех от вълнение.
-Да! Аз.. ще чакам да ми се обадиш.. -Усмихнах се съвсем леко, като бавно отлепих тялото си от неговото. Това сякаш ме накара да се намръщя за момент, но мисълта, че утре ще чуя гласът му отново, ме караше да се усмихвам.
Облегнах се леко на вратата, като нямах представа дали беше редно отново да се целунем или не. Цялото ми тяло още потрепваше от последната ни целувка, което ме караше да се изчервявам.

» Домът на Самър Стоун
» Домът на Селена Дюшан
» Домът на Линда Харисън
» Домът на Деанна Русо
» Домът на Синтия Конър