Имението/гигант/ "Lumineuse"

Огромното, във всеки смисъл на тази дума, имение се намираше в края на града, в най-скъпия и спокоен квартал.
А завидните му площи бяха впечатляващи за всеки имал късмета да ги посети.
Наследство от вече близо век и половина, реставрирано и модернизирано, въпреки всичко то все още е запазило величествената си осанка, наподобяващо по-скоро малък замък с огромна градина, изпълнена с всякакви видове растения и малко блато.
Дясното крило е в стар, средновековен стил, а лявото е напълно оборудвано с "последния писък" на модата и технологиите.

Под мъркащите звуци на невероятно, бързата ми кола, излязохме на магистралата, вдигайки близо двеста километра в час...макар да гледах да карам по-бавно, защото ако сестра ми бе наистина сериозна в последните си думи, то в такъв случай ако не дай си боже се случеше нещо, щях да убия дете, а подобно нещо никога не бих си простил, дори и в ада да горя.
Вдигнах въпросително вежди и поклатих глава, смеейки се на глупостите които ръсеше.
Нямаше да дам колата си за нищо, ама за нищо на света, особено когато се опитваше да ме подбие така жестоко използвайки все още нероденото дете.
- Не се и опитвай, няма да я получиш.
Казах аз и за миг се обърнах към нея и й се изплезих весело.
Колите покрай нас се срещаха все по-малко и по-малко и все по-луксозни и по-луксозни, доказателство че достигахме богаташкия квартал на нашите.
Нямах голяма идея за това как точно се чувства сестра ми, но аз лично вече усещах напрежението минаващо по тялото ми като електроцентрален ток.
Въздъхнах, а ръката ми изви волана леко вляво, спирайки пред голяма, стоманена порта.
Пръстите ми извадиха ключовете от жабката между мен и Сю, а показалеца ми натисна голямото кръгло копче на един от тях и вратата пред нас се отвори.
- Е сестра ми, надявам се си смел човек.
Казах аз, макар да знаех че, мислех че за тази цел и трябваше една малко по-различна смелост от това да се изправиш пред мутри, смелост за да признаеш истината на хора които се предполага че мразиш.

Усещах че нещата става неудобни и то не само за мен, при това вероятно от цялата сцена която се очакваше да се разиграе, аз вероятно щях да съм този с най-малко ядове и притеснения, но ако моите чувства и сетива бяха толкова объркани, то тогава какво ли щеше да се случи със сестра ми и родителите ни.
Искрено се надявах предположенията ми да са грешни и мнението ми което твърдо отстоявах, че родителите ни, обичат сестра ми не по-малко от мен, се окаже вярно...в противен случай нямаше да е красива гледка.
Кимнах при думите на сестра си и бутнах внимателно вратата на колата, оставяйки я в ръцете на Антън.
- Спокойно, убеден съм че всичко ще мине идеално.
Казвайки тези дум,при това с усмивка на лице, някак успях да си върна увереността и сам повярвах в това че наистина ще бъде така, в интерес на истината нашите никога не са я мразели, самата дума звучеше наистина абсурдно.
Важното бе как щеше тя да им го представи, но май нямаше да е зле да спра да го мисля.
Грейнал като слънце се запътих към голямата стъклена врата на вътрешния гараж, а пръстите ми стиснаха уверено дръжката, бутайки я леко надолу.
Изправих раменете си, а дясната ми длан се опита да приглади поне малко косата ми.
Миг преди да отворя врата се чу женски глас.
- Господарю, Lumineuse, добре дошли!
Каза приятната японка която все още ми бе леко непозната и не знаех името й, но въпреки това ми се струваше най-слънчева от целия екип.
- Благодаря ти, весели празници!- казах аз мило предизвиквайки лека руменина по бузите й.
- И на вас, господарю. Родителите ви, помолиха да предам веднага щом пристигнете, че ви очакват в голяма зала.
- Ох...благодаря ти за информацията Исами.
Казах аз сещайки се в този момент за невероятното и звучно име което имаше.
Обърнах се към сестра си и й направих жест да ме последва.

Обърнах се когато сестра ми тръгна към вратата и се усмихнах на Исами.
- Имаш страхотна коса.
Казах аз минавайки покрай нея, а дългите ми пръсти за миг докоснаха наистина меката й като коприна коса, предизвиквайки още по-голямо изчервяване по бузите й.
Засмях се и поклатих глава, в интерес на истината точно такива момичета харесвах,но за жалост факта че бе от персонала обслужващ дома ни, надали имах дори възможност да си фантазирам за нещо повече от просто разменяне на думи с нея...
Глупаво, но е факт.
Отворих огромната блъскаща се врата и влязох в странно обзаведената голяма зала, сякаш намираща се в деветнадесети век.
- Зиельон, скъпи мой!
Извика майка ми доволна че най-накрая съм се появил.
Признавам че емоциите й понякога доста я издаваха като в този случай, ала татко винаги е бил изкусен майстор в прикритието.
Лицето му не помръдна много, а само леко се изкриви в една политическа усмивка.
- Добре дошъл, синко.
Гласа му тежък и плътен някак озвучи цялата зала, но ефекта бе развален от последвалия въпрос на майка ми.
- Защо се забви?
Вече бе отново сериозна и преди секунди показалата си Клаудия,прегръщаща силно сина си, се бе превърнала отново в бизнес дама.
- Ами случиха се някои неща които затрудниха пристигането ми навреме у дома, извинете ме.
Казах аз със смирен тон и погледнах към баща си, който кимна.
Олекна ми, но точно в този миг се появи сестра ми.
Господи кълна се че майка ми щеше да припадне, а баща ми отново успя да прикрие някак емоциите си, по дяволите трябваше и мен да научи!
- Причината за която...споменах е пристигането на сестра ми.
Казах аз в опит да разчупя малко леда, но надали щеше да се получи толкова лесно.
- Зиел, има ли основателна причина поради която не си споменавал че сестра ти възнамерява да отседне в града.
- Да, татко, самия аз...
- Скъпи не тормози Зиельон, той не е виновен за нищо.
Майак ми винаги бе готова да защити човек, особено от лапите на баща ми, който често докопваше хора, но всъщност бе способен да обича повече от нея и лично ми го бе доказвал.
- Сю, ела тук, не е нужно да оставаш на прага.
Казах аз и се усмихнах.
- Зиел е прав, влез ако желаеш.
Каза майка ми, наистина изненадващо.
Вече тотално се бях объркал, а тялото ми се бе превърнало в точка на всякакви електропреминавания.

Действията на сестра ми някак ме изненадаха, но не особено приятно.
Видимо ме че и на родителите ни не им бе лесно, все пак тя не им даде особено голямо време за реакция, за да се изразя по-точно - никакво.
Въздъхнах и поклатих глава, а дългите ми пръсти разтриха закритото ми от коса, чело.
Сестра ми никога не се бе държала така както подобава, не че аз самият бях пример за поддържание, но все спазвах някакъв етикет, а тя се държеше напълно спокойно
Ох какъв бизнес бе човек, нали ни бе забранено да говорим за това у дома...понякога се чудех дали сестра ми бе присъствала на една от никак малкото лекции изнасяни ни за правилно държание.
Майка ми събра ръце притеснено и с изправен гръб и равномерни крачки стигна до голямото кресло пред камината, срещу онова на баща ми, а карамелените й очи се впиха в смутно в Сюзън, без да продумва нищо.
Баща ми присви очи и заговори отново с неговия равен и дълбок глас.
- Нека първо заповядаме на масата, никому не е приятно да говори на празен стомах.
Камък ми падна от сърцето че не се бе заинатил да разбере още сега какво точно крие сестра ми, макар че сега като се замисля идеята да се хранят когато разберат за детето...май беше доста по-лоша, затова трябваше да направя нещо.
- Татко, прости че се намесвам, но мисля че това което сестра ми желае да сподели със семейството е достатъчно важно, за да го направи още сега.
- По-важно от символичен обяд на цялото семейство.
По дяволите мразех когато ме гледаше по този начин и се възползваше от слабостта ми да говоря толкова убедително, особено пред него.
- Да.
Отговорих аз сериозно без да трепна, макар че ако не получех подкрепа от сестра си до няколко секунди, най-вероятно щях да се свлека на земята тръшкайки се като малко дете пред настойчивия му поглед.
Майка ми от своя страна усещах как трепери в момента, бях забравил колко чувствителна всъщност е и как колкото и да се старае понякога трудно прикриваше емоциите си.
Като цяло всичко адски шибано и тъпо, иска ми се да не бяха карали никога и сестра ми поне да се бе оженила първо, нещо на което нашите държаха наистина много, а едно извънбрачно дете щеше да им дойде като гръм от и без това вече буренясалото небе.

Нямах идея...нямах идея какво ще стане ако сестра ми не вземе да се вразуми малко поне.
Изобщо не знам дали се виждаше отстрани, това момиче май се шегуваше с мен...ами ако ми бе казала че е бременна просто така, за да ми затвори устата, и поради тази причина сега отлагаше да го съобщи на нашите...
Не ми се вярваше, но както и да е.
Въздъхнах при последните и думи и поклатих глава.
- Прекаляваш вече, казвам ти не знам за тях, но мен успя да ме изнервиш.
Казах аз сериозен, но в същото време смеейки се.
Всъщност не знам какво толкова се впрягах, имах доверие на голямата си сестричка и ако тя държеше първо да приключим с обяда или по време на него да го каже, то в такъв случай значи си имаше причина, за да го стори.
Повдигнах рамене и се забавих малко изчаквайки всички да излязат от стаята, а през това време, извадих от сакото си стилния айфон и го изключих, понеже не изгарях от желание да ме мъмрят за това.
Обърнах се и затворих врата след себе си.
- О, Исами!
Възкликнах аз весело при вида на чернооката японка.
В интерес на истината до сега не съм бил с такава....господи перверзното ми подсъзнание се задейства, което не бе никак добре присъствието на майка ми и баща ми, които нямаше да се учудя ако скоро поискаха от мен да се оженя, макар да ме познаваха уж добре и да бях все още дете според тях,, факт който не оспорвах изобщо.
- Да, господарю?
- Нищо, нашите са в голямата трапезария или в малката?- попитах аз опитвайки се да разсея мръсните си фантазии в стил "кама сутра".
- В малката са, господарю.
- Благодаря...
Казах аз леко заеквайки и се обърнах, тръгвайки нагоре по стълбите.
Искаше ми се да й кажа да се спре с това "господарю", но първо родителите ми нямаше да са особено доволни, макар надали да имаха сериозни проблеми с това, но второ,което бе по-важно...че лицето и някак изглеждаше мило и подчинено, на което не знаех дали да се радвам или не.
В крайна сметка изкачвайки замислен големите извити стълби, успях да стигна до отворената бяла врата, украсена с красиви орнаменти.
Влязох и седнах на мястото си, до изчакващото ме семейство.
Майка ми се усмихна топло и погледна към баща ми,разменяйки се поглед с него, поглед който колкото и да исках не можех да разгадая, а може би защото и не исках да го правя.
- Сюзън, надявам се не си забравила молитвата която баща ти казваше преди.
Гласа на майка ми беше нещо средно между любопитство и надежда и в интерес на истината нямаше онова досадно злорадство което очаквах.
Усмихнах се и погледнах към сестра си с надеждата да помни молитвата, не за друго, а понеже в противен случай щяха да накарат мен да я казвам, а моя глас далеч не звучеше толкова внушително и подходящо да казва молитви, още повече на Коледа.
Леко прокашляне от страна на баща ми даде знак че е безсмислено подобно начинание и очите му се обърнаха отново към моите, изпълнени с възмущение.
Въздъхнах и се подготвих да започна, ала въпреки това хвърлих последен поглед към сестра си, умоляващ.
Въпреки това баща ми преди тя да бе имала каквато и да е възможност за реакция удари в масата леко и с усмивка на лице заговори.
- Зиел, убеден съм че сестра ти знае молитвата, но въпреки това държа ти да я кажеш.
Вдигнах въпросително вежди, а погледа ми се стрелна безпомощно към също учудената ми майка.
- Скъпи, редно е тази Коледа поне Сюзън да я каже.
Не смеех да продумам каквото и да е, с надеждата да не ме изядат като гладни тигрови акули.
- Добре тогава, Сюзън?
Каза баща ми и се обърна с въпросително изражение към сестра ми.
Не бях сигурен да се радвам ли от това че няма да казвам аз молитвата, което в крайна сметка не бе чак толкова лошо, след като досега винаги съм го правел, или да се притеснявам сега че сестра ми или не я помни или няма да иска да я каже, което ме съмняваше, все пак си бе моята Сюзън, нямаше начин да ме разочарова.

Още трепнех в очакване, а гласа на майка ми отново ме изпъна като струна, но въпреки това си приготвих ума за молитвата.
Ала благодарение на сестра ми, която учудващо държеше тя да е тази която да я каже, изглежда щях да се размина.
Въздъхнах вече наистина облекчен и сведох глава събирайки двете си длани, обикновено се хващахме за ръце, но да речем че и така ставаше.
Гласа й изненадващо успя да започне с правилните думи на традиционната молитва, а тялото на майка ми някак се отпусна от очакването Сюзън да сгреши.
Усмихнах се наум доволен от голямата си кака и се замолих заедно с нейните думи.
Благодарях искрено на Бога за това което имах, за това с което ме бе дарил така топло и сърдечно.
Обичайните слова се свършиха и аз жаден за почивка вдигнах поглед към сестра си, ала тя продължи да говори.
Какво, по дяволите, правеше!?
Очите ми се разшириха и за малко да припадна така както направи и майка ни при частта с децата.
"Мамка му, сестра ми, ще те убия"
Искаше ми се да може да чете мисли, но за жалост не бе така.
Зениците ми вече разширени дотолкова че повече от това нямаше накъде, вече започнаха да образува ясно фигури в ума ми как ставам и запушвам устата на сестра си с вкусната пуйка лежаща мъртва на масата.
Изправих се рязко когато свърши и я погледнах с отворени уста, а майка ми в интерес на истината успя да припадне.
Доближих се до нея и започнах да й вея с ръка, опитвайки се да я свестя.
Баща ми от своя страна стоеше седнал и гледаше мека казано "злобно" към Сюзън.
Погледа ми се срещна с нейния и поклатих отчаяно глава, идеята да го съобщи по този начин бе гениална, но самия факт сам по себе си че трябваше да го стори бе повече от ужасен.
- Истината ли говориш, а ако е така искам да видя халка на ръката ти.
Както очаквах баща ми започна с неговото.
Не вярвах детето да бе проблем, напротив, щяха да се зарадват, ала факта че бащата бе под въпрос си бе достоен за смъртна присъда.
Искрено си се надявах Сю да е скрила някой коз и сега да го извади, преди да бе избухнала третата световна война, достатъчно силна, за да повали цял китайски народ.

Вида на баща ми определено не бе никак добър, виждаше се как всеки момент, самият той ще загуби контрол, а действията на сестра ми напълно ме объркаха.
Мисля че най-вероятно се очакваше да се намеся, да ги спра, ала в момент като този който и да бе на мое място не би опитал да допари до два разярени бика.
Въздъхнах и поклатих глава, а ръцете ми продължиха да бутат все още изпадалата в безсъзнание ми майка.
В интерес на истината се усетих че някъде след втората минута безуспешни опити, се бях спрял и заслушал в думите ми.
Сюзън не бе права, майка ми лично бе говорила с мен за рожденния й ден,питаше ме дали си у нас, умолявайки ме ако е да я заведа у дома ни.
Ала как можех да го сторя когато самият аз не я бях виждал...как можех да помогна на разбитото си семесйтво след като всички ме мислеха за пълен хлапак и идиот.
Сестра ми си мислеше че цялата им любов бе само за мен, но никога не е било така, всичко което съм искал съм го получавал, но бяха съвсем дребни неща които един родител, колкото и да е жесток не може да забрани на детето си.
Последните й реплики леко ме подразниха и понечих да я спра, ала тя не ми обърна никакво внимание, продължавайки да говори бясно на баща ми, който кълна се никога до сега не е бил разгневен до такава степен.
Обърнах главата си отново към припадналата си майка с желанието да бях на нейното място, да не слушах как тези двама побъркани си разменят бясни думи, достойни лореати за "най-жестоките обиди между роднини"
В крайна сметка огромната вече реч на сестра ми свърши, а аз ги погледнах и двамата с отвращение.
- Глупаци такива, срам за семесйтвото! Ти баща ми как може да й позволиш да си мисли подобни глупости, как не си бил достатъчно взискаелен за да отчуждиш ранимите й мисли далеч от подобни грешни изводи и изобщо не ми излизай с това че си искал да избереш единия и прочие, ако е било така то определено нямаше да съм аз, след като за всички ви съм все още дете!
- Но Зиел...
- Не ми "но-кай", по дяволите толкова сте еднакви и глупави, нямам си идея с какво ви е наранила като малка или сгрешила правия път който сте избрали за нас, но разберете че не можем да бъдем идеалните деца!
Вече усещах как вените ми пулсират, а кръвта в тялото ми кипи.
Леко раздвижване зад мен ми даде знак че майка ми се пробудила, което ме нахъса още повече, но сега смятах да кажа нещо и на скъпата си сестричка.
- Ами ти! Изобщо не ме гледай така, не си по-невинна от тях, не ти ли тежи поне малко на съвестта че остави семейството си, че ни заряза и замина. Независимо от всичко, родителите ни никога не са предизвикавали подобни реакции, нима си мислиш че не са ми викали на мен, че баща ми не е наказвал и моето тяло за волностите които си позволявам с момичетата, нима си мислиш че и на мен не ми се е искало да избягам някъде далеч от всичкия този фалшив фестивал в който се представям за идеалния син, достоен да наследи "трона".
Предполагам изненадвах не само самия себе си, винаги до сега съм бил в сянката на сестра си, макар тя да твърдеше обратното. Никога не сме обсъждали моите проблеми вечер, никога не са ми позволявали да се оплаквам от нещо, винаги съм бил усмихнат и весел, само и само да опазя доброто ни име.
- И тримата сте виновни за всичко. Невероятния ми баща, идеалния, зловещ и плашещ всеки само с поглед, който никога не показва чувства, е мили ми татко научи се че и най-твърдия мъж изпитва нещо и го показва! А ти майко, ти си толкова крехка и ранима защо си позволяваш всичко край теб да те наскърбява така и ти да таиш всичко у себе си, преструвайки се на зла и дебелокажа, вразу ми се най-сетне, не е нужно да се преструваш на Круела. Сестра ми...идеалния пример за човек който си мисли че всичко най-лошо се случва само на него. Опитай се да погледнеш и тяхната гледна точка, те ни обичат, ала с твоите думи предизвикваш изкривяване на представата им за "любов", а на всичкото отгоре и детето. Убеден съм че никой тук не е натъжен или отвратен от новината, по дяволите та това е човешко същество, покажете малко радост.
Не се е женила и какво от това, шибаните бракове вече са отживелица, но въпреки това наистина е невероятно шокирващо след като толкова време си нямахме и идея какво се случва с живота ти!
Усщах че скоро ще припадна и може би трябваше да направя нещо по въпроса, а единствено за което се сещах в момента и което желаех най-силно бе да изчезна от тук, затова се обърнах с бясно изражение към врата и я блъснах силно, излизайки.
Искаше ми се да кажа още хиляди неща, да ги нагрубя до такава степен че да им дойде акъла, но най-мъдрото решение след всички тези думи които похабих, бе просто да изляза безмълвен.
С тяръск затворих вратата след себе си и за запътих към спортната си кола.

Идиоти, глупаци, наивници,тъпи и безмозъчни същества, нещастници, малоумници, мухлясало кюфте, гранясало олио,плесенясал хляб, отровни червенки и какво ли още не беше глупавото ми семейство което не исках и да чувам в този момент.
С бърза крачка тръгнах надолу по стълбите, прескачайки по няколко стъпала.
Долу за малко да скоча върху Исами която изскочи изневиделица, но в този момент определено не ми бе до приятно изчервените и розови страни и меките й, плътни устни.
Не казах нищо, а като буреносен облак се понесох към гаража, вадейки ключовете си през това време.
Глупавата врата ме забави докато се отвори, но в крайна сметка успях да отключа колата си и да вляза вътре, стараейки се да не потроша скъпоценното си съкровище.
За миг си наставих да се успокоя, никога не съм постигал нищо с нерви, защо ми бе сега да опитвам.
По дяволите, може би защото този път им позволих да ме изкарат извън релси, мамка им.
Вдишах дълбоко въздух и се опитах да се успокоя, уж успешно, но появата на сестра ми отново предизвика изригване на емоциите ми, подобно на яростен вулкан.
Направих се че не я чувам и запалих колата, подготвяйки се да изчезна от тук така както исках, но какво изобщо си въобразявах, нима някой щеше поне един път да си действам спокойно.
Поклатих гневно глава и форсирах отново колата.
- Сюзън махне се от там, преди да си пострадала, не отговарям за това което ще се случи!
Предупредих я аз, но тя не ме послуша, мамка му защо изобщо ме бе последвала.
Поклатих глава и затворих очи преброявайки до три, понеже за повече нямах нужното търпение.
Нямаше да е никак разумно да дам газ, била тя и малак, понеже това чудовище щеше да я помете без дори да се замисли...
- По дяволите момиче, качвай се преди да съм те сгазил!
Казах аз със спокоен тон и изчаках да се качи, като преди още да е затворила проклетата врата, побързах да изляза от шибания гараж.
Нямам идея къде щях да отида а присъединяването й към мен определено успя допълнително да ме обърка.