L.S.M

Добре дошли в Париж, света на любовта, магията и на още нещо.
Надяваме се престоят ви да бъде приятен и да се забавлявате с нас, и не забравяйте в този град всичко е позволено!


Love.... Sex....Magic.... that, what we all are searching in our lives. Очите на човека са пътя към душата му, ако се вгледаш в тях може да откриеш неща, за които никога не си предполагал, че могат да съществуват.
 
ИндексCalendarВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Приятели
Latest topics
Час

clock-desktop.com
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 13, на Сря Яну 12, 2011 9:17 pm
Top posters
Anile
 
Tueur
 
Dark_Angel
 
Linnette
 
Линда Харисън
 
Neolise de l'Armentiere
 
Katherine Pierce
 
Ема Картър
 
Felix Kornt
 
Liliense Stefane
 

Share | 
 

 Es fácil que empieces, lo que es difícil es que te lleves al final...

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Елизабет Ламбърт
V.I.P.
V.I.P.
avatar

Брой мнения : 97
Join date : 12.02.2011
Age : 21
Местожителство : Neverland

ПисанеЗаглавие: Es fácil que empieces, lo que es difícil es que te lleves al final...   Нед Фев 20, 2011 12:46 am

Принципно тази история беше предвидена да бъде самостоятелна, отделна и да се прерасне в книга или нещо подобно. После се регистрирах в един форум и историята чудесно пасна на героя, който исках, така че вече е употребявана веднъж. Но на вас ще ви я представя както беше планирана - като книга. Надявам се да ви хареса. И моля не се отчайвате още от пролога, надявам се нататък да стане по-интересно. Засега няма заглавие, обикновено измислям заглавието след дакто завърша проекта, така че ще трябва да се примирите със...


Работно заглавие

Чували ли сте някога за дъщеря на известен певец и композитор, израснала в манастир? Чували ли сте някога за дъщеря на известен певец и композитор, която да има нужда от социални пари за да оцелее? Чували ли сте някога за дъщеря на известен певец и композитор, която да е принудена да прекарва дванайсет часа в денонощието в съдебната зала, разпъвана на кръст от кадърни и не чак толкова адвокати?
Добре де, знаех че съм странна, че съм безизвестна, но чък пък съвсем да не сте чували за дъщерята на Джонатан Ейнджълс?



Пролог

Чук, чук, чук!
Цялата зала се изправи, придружена от стъргането на дървените столове о мраморния под. Само в края на първия ред две дребни фигурки останаха на местата си без да помръдват. Две деца се бяха сгушили едно в друго, втренчили поглед в преплетените си ръце.
- Кхъ-кхъм!
Едната русолява глава се вдигна плахо нагоре и зелените очи на момичето зашариха стреснато наоколо, докато не срещнаха десетките вперени в тях погледи. Зениците се разшириха, топлото изумруденозелено на ирисите стана почти сиво, а млечнобялата кожа на личицето пребледня.
- Извинете - промърмори тихо и се изправи, побутвайки леко русото момченце до себе си.
Чук, чук, чук!
Цялата зала седна.
- Днес, шести януари 2011 година, разглеждаме случая Манастир "Сейнт Майкъл" срещу Дженифър Бенет. Моля, защитата на ищеца да призове своя свидетел.
Сравнително млада жена, между трийсетте и четиресетте си изправи авторитетно и с леко потракване на токовете си се приближи до съдията.
- Призовавам Емелин Коралайн Ейнджълс.
Тялото на русото момиче се вцепени, после се разтрепера.
- Ема, - прошепна момчето до нея, - теб викат.
Опита се да каже "знам", но от гърлото и не излезе и звук. Тя се изправи сковано и с бавни, леко залитащи крачки се отправи към мястото, което адвокатката на Главната Монахиня и сочеше.
- Ти ли си Емелин Коралайн Ейнджълс, възраст петнайсет години, настоящ адрес Ню Йорк, улица "Уолнът форест" №23?
- Д-да... - отвърна с треперещ глас, свела глава към треперещите си пръсти.
- Моля?
- Да - повтори и силният и нежен глас прокънтя в залата, докато тя отмяташе русите къдрици, вдигайки глава плахо. Толкова много абсолютно непознати хора я гледаха с неприкрито любопитство сякаш очакваха нещо от нея. Но тя не знаеше какво очакват, не знаеше какво точно се искаше от нея, какво трябваше да направи. Просто се беше оставила в ръцете на адвокатката, жена, която явно беше способна да извлече каквото и трябва от нея. Бузите и поруменяха и тя отново впери очи в треперещите си длани.
- Ти ли си дъщерята на покойния певец Джонатан Ейнджълс и покойната Коралайн Бенет и сестрата на седящия в залата Майкъл Ейнджълс?
Този път Ема погледна право към брат си, който я наблюдаваше с тъжен, огорчен поглед, но в мига, в който срещна очите и, и се усмихна окуражително и закима ожестечено.
- Да - отвърна тя накрая.
- Къде си отраснала?
- В Манастира "Сейнт Майкъл", госпожо, живяла съм там десет години, Ваше Сиятелство, сър.
- От кого беше отгледана там?
- От сестрите в манастира. Те се грижеха за мен и брат ми.
- Защо бяхте отгледани в манастир?
- По желание на майка ни, уважаема госпожо. Тя ни е оставила там преди да почине.
- Знаеш ли защо в манастир? Защо не при свои роднини или пък не е потърсила баща ви?
- Тя е искала така, сър. Била е много религиозна и е искала да ни остави в добри ръце.
Задаваха и въпроси, на които знаеше как да отговори и се чувстваше добре, доколкото беше възможно в подобна обстановка. Присъствието на много и до такава степен непознани хора винаги я беше притеснявало. Беше свикнала с тях и не можеше да живее без тишината и спокойствието на Манастира. Твърде голямата и стеснителност и смирението пред Бога и по-висшите, на което я баха учили в продължение на толкова години, и пречеха точно в този момент да показва иначе така слънчевата си природа, да се усмихва по онзи топъл и пропит с чиста доброта начин, да се шегува и забавлява, само както тя си знаеше, тя си можеше. Сега бузите и блестяха не от руменината на здравето, а от тази на безсмислената и срамежливост, а искрящият изумруд на по детски невинния и поглед беше сведен надолу, криейки се, и плахо се озърташе. Не знаеше как да постъпи, знаеше прекалено малко за този свят, за да и е възможно да се почуства удобно в него, да се почуства на място.
Но сега лека-полека усещаше как бавно се отпуска и как сълзите на безсилието се отдръпват, отстъпвайки място на сигурността... Докато една редица въпроси не я сломи отново.
- Кога и защо напуснахте манастира?
- Преди около година, защото... защото... баща ни дойде... - последните думи изрече тихо, като че ли само за себе си.
- И пожела да ви вземе?
- Да...
- Защо тогава? Защо не е дошъл по-рано?
- Защото чак тогава ни беше открил. След като напуснал мама преди години, не бил чувал нищо за нас.
- Радвахте ли се?
- Да.
- Защо?
- Бяхме открили баща си, госпожо.
- А искахте ли да напуснете манастира?
- Да... и не...
- Защо?
- Манастира беше хубаво място, малко, познато. Лонг Бийч... баща ни... беше толкова по-трудно така.
- А сега искате ли да се върнете в Манатстира?
- Може би...
- Защо?
- Бих могла да довърша обучението си за монахиня и да стана сестра на манастира. Сестрите там се грижеха добре за нас, обичаха ни и ние ги обичахме...
- Предпочитате ли да се върнете в Манастира, отколкото при леля си, Дженифър?
- Възразявам! - провикна се тъмнокос, слаб мъж, който от началото на процеса гледаше адвокатката с омраза иззад металните рамки на очилата си.
- Приема се! - отсече съдията и дървеното чукче удари масата. - Имате ли други въпроси, адвокат Грийн?
- Н-не... - отговори леко стъписаната адвокатка, чийто ентусиазъм и сила сякаш се бяха просмукали в тавана, оставяйки само леката и непохватност, примесена със странна обърканост. - Това беше всичко. Благодаря ти, Ема.
Момичето кимна и се изправи все така сковано, връщайки се до брат си.
- Защитата на госпожица Бенет може да призове своя свидетел.
- Призовавам Майкъл Джейсън Ейнджълс.
Двете деца въздъхнаха уморено. Дванайсетгодишното момче се изправи.

Звучи ви познато, нали? Най-вероятно, ако сте били регистрирани в същия форум... А сега дами и господа още две истории, които бяха просто замисъл, прераснаха в герои и дано един ден прераснат в нещо още по-голямо.
Първата още не е довършена, затова все още може и да ви е трудно да разберете заглавието, но обещавам - и тя ще бъде готова някога, тогава, надявам се, всичко ще ви стане ясно.



Бяла на черни райета

11 срещу 12 май 2003г.
Снежнобелият кон като призрак препускаше в гълбините на нощта, осветяван от гаснещата лунна светлина. Копитата му пореха необятните поля и бързо скъсяваха разстоянието до скътаната пътека между двата хълма. На стройния му гръб, върху черното кожено седло седеше полубезжижнена жена, притискаща треперещи ръце към отворената рана в гърдите си.
В малката къщичка спяха две деца, стиснали здръво ръцете си. Лежаха върху голямото лелго и неспокойниет сън разтрисаше телата им. Дълго време не бяха могли да заспят. Шепнещите им гласове до късно огласяха смълчаната къща, а сега страховете им ги преследваха и в съня им.
Конят закова копитата си в чакъла и зачака жената да слезе. Тя се свлече болезнено върху малките камъчета и около минута не помръдна. Разтревоженото животно извърна големите си влажни очи към нея, но точно в този момент слабата и смъртнобяла ръка се протегна и се хвана за една от дръжките на седлото. С мъки тялото и се изправи и треперещите и крака я отправиха към вратата. Зад гърба и се чуваха тихите конски стъпки на загриженото животно. Щом стигна до вратата, тя отново се свлече, оставяйки кървава диря по дървото.
Сините му очи се отвориха рязко и тялото му се стегна. Той бавно и внимателно измъкна ръката си от пръстите на сестричката си и стана от леглото. Като котка се промъкна до провореца и се надвеси, изпълнен с надежди. Да, това беше нейният кон. Значи се беше прибрала. Той погледна умилително сестра си, но реши да не я буди засега, сънят най-накрая я беше надвил. Бързо се спусна по дървените стълби и отвори входната врата. Тялото на жената падна в краката му, пред изумения му поглед. Той приклекна и нежно повдегна главата и, вгелждайки се в измъченото и лице.
- Итън... - изрекоха пресъхналите и устни.
- Мамо, какво е станало?
- Взимай Сарафина, конете... И бягайте. Някъде далеч оттук...
Уплашено от думите и, момчето просто отвори и затвори уста, неспособно да кеже нищо. Обърна тялото на майка си и отскочи назад като попарен, когато видя огромната рана в гърдите и. Кръвта се стичаше по дрехите и и дори ръцете му бяха изцапани. Като пружина той автоматично изтича обратно по стълбите.
Лунната светлина нежно галеше лицето и и се отразяваше в червените и коси. От време на време тялото и трепваше неспокойно, стреснато от съня и, но така и не се събуждаше. Дървената врата на стаята се отвори с трясък и я накра да се събуди. До ушите и стигна нечие учестено дишане само на метър от нея, но и жални стонове, идващи от долния етаж. Понечи да се изправи, когато чифт студени ръце разбутаха тялото и.
- Сара, Сарафина! - почти изкрещя задъхания му глас.
- Итън?
- Обличай се. Бързо! Трябва да се махаме оттук, веднага. Някой е направил нещо на мама.
- На мама ли? Тя... тя добре ли е? Тук ли е?
- Тук е и не изглежда никак добре. Хайде стига въпроси! После ще обсъждаме. Сега се обличай и си взимай най-важното. Това не включва...
- Да, да знам, Итън. Не съм малка...
Тя скочи бързо от леглото и краката и пипнешком немериха обувките до леглото. Отвори гардероба и без да гледа навлече някакви дрехи направо върху пижамата си. После изтича до нощното шкафче и пъхна ръката си в някакъв таен процеп, вадейки малък предмет.
Итън тичаше нагоре-надолу из стаята, търсейки и вадейки някакви неща, зорко следен от зелените очи на майка си, която той грижливо беше положил на дивана.
- Всичките пари са в онзи шкаф. Там можеш да немирш... - тя му даваше инструкции, които той следваше стриктно.
- Мамо! - провикна се тънко момичешко гласче и белите и ръчички се обвиха около отмалялото тяло. - Какво става? Какво ти... О, боже мой! - изпищя тя, напипала топлата кръв по пръстите си.
Изведнъж се чу оглушителен шум някъде отвън. Силен тропот на копита, придружен от оглушителното ръмжене на двигатели сякаш разтресе планината. Лицето на жената пребледня още повече.
- Тръгвайте! Веднага! Конете са отпред... Не, Итън! Остави ме, грижи се за сестра си...
Но синът и не я послуша. Силните му ръце я вдигнаха от дивана и той изтича навън, следван от Сарафина. Остави тялото на майка си върху седлото и на свой ред яхна черния кон. През това време момиченнцето вече се беше качило ва гърба на белия и гледаше с присвити очи приближаващата орда.
Двата кона трягнаха в галоп. Тропотът на копитата им беше заглушен от мекта трева и шума идващ иззад гърба им. Адреналинът туптеше във вените на двете деца, я вятърът шибаше безмилостно лицата им. Когато стигнаха до гората, те спряха и извърнаха глави към дома си.
Огромна клада гореше между двата хълма. Спомените, мечтите, всичко тлееше под смъртоносната стихия. Момчето и момичето погледнаха майка си. В зелените и очи се отразяваше огъня, но самите те бяха студени, мъртви... Сарафина и Итън сведоха глави и едри сълзи закапаха по седлата им.
“Заровихме тялото и в гората, на която тя принадлежеше. Дълго време нито един от двама ни не можеше да се отлепи от своеобразния гроб, но накрая Итън прояви здрав разум и ме помъкна към пътя.
Два дена след това най-накрая стигнахме до Долината. Там беше най-големия град в областта. Наложи ни се да продадем конете и първата нощ да спим в гората. После Итън, по инструкции на мама най-вероятно, ни заведе до някаква къща. Там живееха приятели на мама, които след като прочетоха бележката, която брат ми им даде, се съгласиха да ни приютят. Трябваше ни поне седмица под непрестанните им грижи за да сме способни отново да се движим и да действаме нормално. Веднага след това Итън и неговата рационалност поеха дълъг разговор със стария собственик на къщата. Доколкото разбрах старецът ни забранил да работим и да му плащаме за да живеем в дома му, но брат ми отказа да ми каже повече. Странно беше, че толкова бързо се беше съгласил, но аз се постарах да не обръщам внимание на това.
Новите ни наставници веднага подеха въпроса с образованието. Обяснихме им, че сме били на нещо като домашен учител, но все пак сме учили всичко, както трябва. Двамата кимнаха с разбиране и малко снизходително. Явно наистина познаваха мама добре. Но категорично отказаха да продължим да се обучаваме така и настояха за на-ужасната възможна алтернатива - училището. Тогава Итън за първи път ми обеща да избягаме веднага, след като той навърши пълнолетие. Това значеше само три години - чудесно!
Само седмица след като се въстанових напълно, бях принудена да отида в този ад. И тогава, поглеждайки в очите на съучениците си, за първи път се прояви моята дарба-проклятие. За първи път разчетох срама в хорските очи. После всичко сякаш тръгна наопаки.
Осемнайстият рожден ден на Итънн. Събитие, което всички чакахме с нетърпение. За разлика от мен, той беше успял да си спечели много приятели и купонът беше грандиозен. И точно в полунощ само ние двамата се отцепихме незабелязано. Някаква кола – така и не разбрах откъде я беше взел – ни чакаше пред задния изход. Виждах с каква мъка Итън се разделя с перфектния си живот, но дори това не можеше да помрачи моето собствено щастие.”
Сарафина се качи бързо в колата и с небивало удовлетворение тръшна вратата. Мъркащият двигател накара тялото и да се отпусне назад в седалката и тя с благовение гледаше лицето на брат си, осветявано и помрачавано от уличните светлини.
- И сега накъде? - попита тя замислено, изпращайки с поглед голямата бяла къща.
- Не знам, миличка. Знам само, че ще сме против закона...
Тя се разсмя.
- Все едно. Знам, че ти ще се справиш с формалностите.
- Къде искаш да е новият ни дом?
- Не знам, миличък. Знам само, че където и да сме, няма да поглеждам хората в очите...

Иии... последно. Едно вампирско начало. Странно как все започвам някакви истории, но така и не ги довършвам...

“Писъците на мама и Итън никога няма да излязат от главата ми. Нито пък угодническата усмивка на баща ми, когато поема платнената кесия от ръцете на управника и злобното многозначително изражение на пристава, когято плъзва поглед по изпокъсаната ми от работа, някога бяла рокля, провиснала по тялото ми. Но май точно на него трябва да съм благодарна. Единствено мимолетното му увлечение към мен ме беше спасило то участта на милата ми майчица и любимото ми братче. Но такива бяха времената в Колчестър. Крал Джордж III (Бог да го благослови!) беше предприел крутни мерки срещо вещерството. Въпреки че всички в селото обичаха и уважаваха Медина Тонере, никой не посмя да възрази, когато собственият и съпруг я обвини в некроманство. Никой не посмя да се застъпи за нея, нито за тринадесетгодишното и момче. Но аз знаех, че мама не е вещица. Знаех, че харизматичното и въздействие върху хората не е вещерски трик, теглещ ги към Сатаната, знаех и че всеизползваните в селото, сравними с вълшебни, лекарства, които тя приготвяше, не са черна магия. Но кой ли слуша едно петнайсетгодишно момиче? А когато Итън понечи да възрази срещу несправедливата присъда, единственото, което получи беше и самият той да бъде завързан за дървения кол. А на татко изобщо не му пукаше. Седеше и си броеше по-ценните от живота на съпругата и сина му златни монети.
Две години след това в дома на баща ми дойде непознат пътник. Като гледах красивото му лице, стисках палци баща ми да не вземе да го убие за наглостта му да почука точно на тази врата. Тогава се случи първото чудо. А глупавите селяни си мисеха, че майка ми е вещица. Само да бяха видели как изимруденозелените очи на смъртнобелия непознат светват зловещо и как в следващият миг баща ми като кукла в ръцете му изпълнява всеки негов каприз. Този мъж изглеждаше сякаш вижда и чува всичко. Когато видя да надничам зад вратата, просто ме повика при себе си без и следа от учудване, че съм там или че изобщо съществувам. Тогава сякаш някой друг управляваше тялото ми. В ума ми бяха само изумрудените очи. Краката ми, теглени от хипнотичната му сила, ме приближиха толкова до студеното му, божествено тяло, че чак докосвах призрачнобялата му кожа. Той ме подкани да се наведа към него и студеният му дъх погъделичка ухото ми.”

11 май 1713г.
“- Мога да те избавя от него – ледените му устни просто прошепнаха думите, но изкусителният му глас дълго кънтеше в главата ми.
- Не си длъжна да живееш тук, Лорелай. Знаеш това. Ела с мен...
За това ли беше дошъл тук? Точно в този дом? За това ли беше о... ома... омагьосал баща ми?
- Ти не го обичаш, Сарафина. Той те предаде, предаде цялото ти семейство за няколко златни монети. Нищо вече не те задържа тук.
Не знаех откъде е научил името ми. Сигурно баща ми му го беше казал.
- Моят свят е по-хубав от този. Нищо не ти пречи да дойдеш с мен. Чудесно знаеш, че приставът не те е помилвал завинаги. Рано или късно и ти ще последваш останалите от семейство Тонере...
Чакай... Той от къде знаеше всичко това? Нещо не беше наред. Все пак... Нямаше значение...”

12 срещу 13 май 1713г.
“Не можех да затворя очи. Направех ли го щях отново да усетя пагубната, унищожителна топлина на огъня. Тялото ми трескаво се въртеше в леглото и струйки пот се стичаха по лицето ми. Горещите ми пръсти не се отлепяха от двете кървящи дупчици на врата ми. Накрая не издържах и станах. Стъпките ми зловещо отекваха в празния коридор и призрачната сребриста светлина, струяща от прозореца, хвърляше дълги сенки. Но някак си тези неща на събуждаха страха ми. Това, от което се боях, беше зеления проницателен поглед, който продължавах да усещам върху себе си, въпреки че бях сигурна, че той не е край мен.
- Лорелай? - само при звука на гласа му и смътното усещане за присъствието му, раната на врата ми сякаш започна да гори.
- Каза, че мога да дойда с теб – изрекоха пресъхналите ми устни, с глас, който сякаш не беше моят.
Лицето му придоби хищническа гримаса. Едно мигване и ледените му длани се озоваха на горящата ми кожа.
- Но разбира се, мила. Винаги. Можем да тръгнем още утре...
- Не, не утре. Първо трябва... трябва да изясня някои неща с баща ми.”

“Виждах неща, които никога преди не бях могла да виждам. Чувах звуци, които беше просто не беше възможно да чувам. Тракането на малките миши ноктенца по дървения под на два етажа над мен, накъсаното дишане от стаята на баща ми, туптенето на сърцето му, шуртящата във вените му кръв... Не можех да чуя само него. Само неговите светкавични движания не можех да видя. Само неговите приближаващи се стъпки не можех да усетя. Чувах го, когато той искаше да го чуя. Виждах го, когато той искаше да го видя. Чувствах го, когато той искаше да го чувствам. Но, освен всичката тази сетивност, в мен сякаш се беше зародило още нещо, което с всяка минута се засилваше и крещеше “опасност”. Беше като усещане за... жажда. Неутолима жажда, която не се даваше да бъде залъгана нито от петгодишния алкохол в мазето, нито от чистата вода от кладенеца. Трябваше с нещо да заситя тази жажда. Но... с какво?... Не, на всяка цена трябваше да се махна от тази къща.”

“Баща ми отказа каквато и да било зестра, за когото и да се омъжа. Но той не знаеше, че всъщност аз нямах никакво намерение да се омъжвам. Просто ми трябваха пари. Красивият непознат ме успокои – той имал много пари, нямало да има нужда да се притеснявам. Сега вече нищо не ме спираше да напусна проклетата къща. Завинаги. Когато вечерта се разделяше от деня, аз окончателно останах без дом. Вече нямах родители, нямах никого. Само него. Моят наставник, учител и единствен... не, не мога да го нарека приятел. Той ме научи на всичко. Показа ми, че в убиването на хора няма нищо лошо. Обясни ми, че това е естествено, за това сме създадени. Аз и той. Научи ми да се движа като котка в нощта и да чувам и виждам всичко, което чува и вижда той. Научи ме как де се пазя, как да се защитавам и как да атакувам. Неведнъж прокара тънкия си кокалест пръст по туптящата вена живот на крехките вратове на безпомощните човешки същества за да ме научи какво да правя с нея. Той беше мой закрилник, мой пазител. Нямаше да оцелея и век в този свят, ако не беше той. Научи ме никога да не се доверявам на никого, дори на самия него, особено пък на човеците. Напуснахме Англия само няколко години след като той за първи път дойде в дома ми. Той искаше да го напарвим още по-рано, но се притеснямаше, че ще ми трябва време да свикна с новата си мощ. Живяхме на много места из Европа, докато накрая не населихме огромната Сибирска пустош, Русия. Може би още щях да живея там, с него, ако не се бяха появили те. Приличаха на вълци. Огромни вълци, излъчващи сравнима с нашата сила. Щеше да е добре ако бяха само един-двама, колкото бяхме ние, но те бяха цяла глутница, повече от десет. Нямахме шанс. Бяха страшно недоволни, че се хранехме от близките селища. Мислехме си, че са ядосани, защото им крадем плячката и наставникът ми обеща да си намерим друга ловна територия, но тези... вълци, сякаш се побъркваха от самото ни присъствие. Сякаш, както ние бяхме създадени за да убиваме хора, те бяха създадени за да убиват нас. А кой убиваше тях тогава? Нямах представа. Обещахме да се изнесем, но те не бяха доволни и на това. Искаха да ни изтрият от лицето на земята. Изобщо не искаха да съществуваме. Мразеха ни с омраза, несравнима с абсолютно нищо. Така убиха моята единствена упора в живота. Не знам какво са направили с него. Просто се постарах да изчезна от тази местност възможно най-бързо. За броени дни стигнах до така наречените “нови земи”, в които царуваше така наречената “дамокрация”. Не че ме интересуваше политическото управление на човеците. Тогава беше началото на деветнайсти век. Дълго време живях в Чикаго, после и в Ню Йорк. Там имаше неизчерпаемо количество плячка и никой не забелязваше, че един или двама човека са изчезнали някоя седмица. В този век, в който живеех там, открих колко празен всъщност е бил животът ми през всичките ми години като безскрупулен ловец убиец. Не убийствата го бяха изпразнили. А абсолютната липса на каквото и да било друго. Просто съм съществувала на ръба на животинското, задоволявайки единствената нужда, която студеното ми тяло имаше – жаждата.
Върколаците бяха моят единствен страх, моят единствен враг, единствените, които можеха да ме спрат. Но аз бях длъжна да им отнема това, което те отнеха на мен. По какъвто и да било начин, те го заслужаваха. Око за око, зъб за зъб.”


Моля, не се чудете на странното "съвпадение", че важните неща в историите се случват все около единайсти май. Просто тогава е рожденият ми ден и това е първата дата, която изниква в ума ми, когато ми потрябва дата. Другата е 23 януари.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
 
Es fácil que empieces, lo que es difícil es que te lleves al final...
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
L.S.M :: Role world :: Други неща :: "Аз" :: Писания-
Идете на: