Малкия парк

Вярно е че в Париж надали се срещат малки паркове, но в сравнение с останалите този бе най-рядко посещаван, поради огромното и отчасти превзело площта, богатство на растителен свят.
Има няколко пейки, но повечето са обградени от жива плет или други паразитни растения.

Вероятно се предполагаше в момента да репетирам, да се подготвям за лекциите утре, ала желанието което таях в себе си не бе никак ама никак голямо.
Поради тази причина приех предложението на сестра ми да изведа кучето й да се разходи в парка.
Малкия досадник, чието име така и не се научих да произнасям, но мисля че бе нещо средно между Клиоулс и Клиелус, всъщост не бе от голямо значение след като благодарение на него щях да разнообразя деня си.
Излязох от апартамента и двамата с малкото животинче се запътихме към най-близкия парк, който според мен лично не бе толкова лош колкото всички го описваха, най-вече защото никой почтни не го посещаваше.
Студения вятър развяваше шала ми, а ушите ми сякаш се превърнаха в ледени фигури.
След близо петнадесет минути вървене стигнахме парка където реших да седна за момент, оставяйки Кли да си почине също, макар на мен да ми изглеждаше изпълнен с желание да свърши една друга работа, но щеше да почаква докато батко му си вземеше въздух.

Денят бе средно топъл ,даже може да се каже топъл за началото на Януари и специално за Франция. Въшреки снега дърветата изглеждаха толкова топли и гостоприемни,сякаш те викаха да се скриеш под тях. Толкова обичах да играя на криеница и затова ми се струваше толкова красива природата.
-Свириш на китара и пееш !-браво на теб. Някой ден може да ми посвириш.
Последното изречение го казах с малко странен тон-изглеждаше сякаш ще ми посвириш ,ама няма да е скоро и може би ,ако искаш да ми посвириш ме покани. И то със закачка.
-винаги съм искала да свиря на китара.
Опа май излъгах ,както се казва ,защото в този момент се подхлъзнах и се стропулих на земята,като круша.
"Жалко ,че не съм се научила да свиря на нещо -какво да се прави инат"

Вървяхме бавно, но въпреки всичко вече виждах добре познатата огромна зеленина в парка.
Бе единственото място в града което наистина прилича на джунгла и понякога се чудех как изобщо е възможно да съществува, но въпреки това често го посещавах, особено с малкия звяр, кучето на сестра ми.
- Мога да те науча.
Казах аз и повдигнах рамене усмихвайки се.
Не че бях кой знае какъв майстор, но уж вземах уроци по едно време, но ако става на въпрос аз и моите уроци нямахме край и ако всичко което бях учел, сега можех да правя, най-вероятно щях да съм поредния природен феномен или иначе казано осмото чудо на света.
- Ако искаш, разбира се.
Допълних аз и се дръпнах настрани, избягвайки голям клон, изглежда прекършил се от вятъра или тежестта на снега.

Времето определено ме радваше и ми доставяше кеф да гледам белите дървета. Това май бе и причинатада се изръся така на земята.
"Какво се лъжа толкова бях разсеяна ",но причината бе излязла от акъла ми в момента ,когато се изръсих.
"Може да е заради очите му или дърветата"
Точно сега не ги чух добре,но и малкото ,което чух ми бе достатъчно ,за да си направя изводи какво е казал.
-Благодаря за поканата,но точно сега това ми е на заден план,не че се съмнявам в теб не го разбирай погрешно.
Казах го изправяйки се ,а той като джентълмен ми подаде ръка. Ръцете му бяха много топли за разлика от майте ледени ,както винаги, но нали казват студени ръце,топло сърце.
Като с сетих за това се засмях леко-какво топло сърце -разбито и то от топлина си имах, но сега не ми се мислеше за това. Времето си течеше,а след половин час трябваше да тръгвам към болницата.

Лек тупот се чу и аз се обърнах към Linnette, ала тя бе изчезнала.
Сведох глава към земята и усмихвайки се леко от изненадата, открих че звука който се бе чул, е от нейното изръсване на снега.
Цялата бе в сняг, предполагам и студ.
Подадох й ръка, за да се изправи и се усмихнах мило.
- Няма проблем, разбирам.
Казах аз и повдигнах рамене, а очите ми се сведоха към все още държащите ни ръце.
Понечих да се засрамя, но си наставих да не показвам червената руменина по бузите си и се ухилих, пускайки я.
- Изчакай, цялата си в сняг.
Засмях се, а пръстите ми потупаха леко гърба й,а после нежно махнаха забилите се снежинки от косата й.
ПП: знам, но нали за тази цел има и иглолистни дървета ;д

Оптределено ми бе смешно-малко неловки ситуации и смешни,които ги имат всеки човек определено не бяха за пропускане. Станах ,а ми бе толкова смешно-дори той ме загледа учудено.
"Дане си мисли,че се смея на него"
-Това беше яко! засмях се
Той старателно се опитваше много старателно да ме изчисти,особено косата,която побеля леко.
–Добре съм благодаря!
усмихнах му се.
-Лаул сега ми е определено по-студено. Така е ,който е свикнал със слънчева Испания.Сега там е около 15 градуса.
Опитвах се да завържа разговор по нова тема.
"сега изглеждаше то-срамежлив,отколкото след клуба,но на какво се дължеше това"

Смях!?
Не сдържах и се засмях леко с нея, гледайки я учудено.
Нямам идея на какво се смееше, но смеха й бе някак странен, искам да кажа, не точно сдържан, а някак прекалено звучен за обикновен смях, но в същото време искрен...
Боже, какво съм тръгнал да идентифицирам смеха й!
Поклатих глава разочарован от самия себе си и се отдръпнах, за да може сама да нагласи дрехите си.
- Студено ли ти е?
Попитах аз, или по-скоро отбелязах с въпрос.
- Ако искаш мога да ти дам якето си, не е чак толкова студено, а съм със суитчър отдолу, а другия вариант е ако искаш да те оставям, за да не закъснееш, предполагам майка ти няма да е особено доволна.
Казах аз, макар отново да не ми се искаше някак да бъде самотен, още повече след като сега точно нямаше при кого да отида.

Пак се опитваше да бъде мил ,което определено трупаше точки в ранклистата ми за бъдеши най-вероятни приятели,които трябваше да създам така или инъче,ако исках да не седя като склерозирала вдовица на люлеещ се стол.
–Благодаря ,но не е нужно.
Още не можех да се спра да се смя
"По дяволите какво ми бе толкова смешно от кога някой не ме бе карал да се смея,въпреки че не беше той винивен за този смях-нали ми помагаше като и той се смееше.
Като каза за майка ми,да трябваше да си влоша допълнително деня,като я прибера беше просто неизбежно.
-Тя попринцип си е недоволна. Това е всеизвестен факт,вече не само в Испания.
Засмях се.
-Но найстина трябва да я прибера,инъче ще има конско как не съм добра дъщеря!
Продължавах да се смея .така че той май не разбра дали го казвам сериозно или на майтап
Беше на сериозно -найстина майка ми си бе такава.

Предполагам нямаше скоро да я видя отново да се смее толкова много, затова се опитах някак да запаметя момента в гениалния си ум, надявам се не, безуспешно.
- Гадна работа, не си случила на родител.
Казах аз усмихвайки се, макар да не знаех как трябваше да прозвучат думите ми, сериозно или като шега.
Въпреки това се засмях леко и повдигнах неволно рамене.
Очите ми бяха привлечени от една позната фигура...Луси!?
Какво правеше тук...повдигнах се леко на пръсти, опитвайки се да видя добре през натрупалия сняг, но въпреки всичко ми се струваше невъзможно да е тя.
Принципно не си падаше по подобни места, нали бе моето слънчице, за нея бяха бонбонениете кафенета, в които тя обичаше да ходим заедно.
-Аз...сега ли тръгваш?
Попитах аз Linnette опитвайки се отново да задържа разсеяния си поглед към нея, но бе леко невъзможно.

Времето ми за тръгване наближаваше,а и на мен той ми се стори доста разсеян. Обърнах се назад ,за да видя кого гледа така втренчено. После го погледнах с въпростелен поглед. Пред съзнанието ми изкочи онази гледка как се целуват,което ме подсети ,че най-вероятно това е приятелката му.
-Това не е ли приятелката ти?
Очаквах отговор,но в този момент телефона ми звънна.
-Да! идвам мамо, няма да закъснея. Обащавам до 10 -20 минути съм при теб.
Затворих и се обърнах към него ,погледнах го в очите и се усмихнах
-Круела се обади и аз трябва да отида по възможо най-бързия начин до болницата,така че трябва да тръгвам. Ще ви оставям.Май те видя
Пак се усмихнах
-бай бай Нео!
Като се замисля за първи път не го неричах Казанова пред него ,а се обръщах по име.
Сега ме очакваше гадната страна на нещата.
"Добре че се появи Русокоска,че щеше да ми е гадно ,ако трябваше да го оставя, но пък щеше да ми е приятно ,ако беше дошъл с мен"