Площад " Комеди"

С бързи и резки движения на колата, излязохме за секунди от голямата и доста дълга алея на имението.
Нямах никаква идея къде искам да съм, но определено щеше да е някое спокойно и познато място...а нямаше да сгреша ако отидох максимално далеч, предполагам сестра ми нямаше да е особено съгласна, но на кой му пука. Вече спирам да се съобразявам с всички и да мисля само за тях, започвам нова страница от живота си...само се надявах да не заблуждавам самия себе си.
Въздъхнах, а появилата се картина на големия спокоен фонтан, украсен невероятно красиво по това време на годината изпъкна в съзнанието ми.
Погледнах към електронния часовник,установявайки че все още няма два часа на обяд, страхотно ако карах достатъчно бързо до вечерта щяхме да сме там, точно когато града бе най-красив и спокоен.
Пресметнах наум дали парите които имах в себе си ще ми бъдат достатъчни и реших че определено ще ми стигнат.
Направих поредния рязък завой и тръгнах по пътя за Лион.
Гласа на сестра ми ми подейства леко раздразнително, но запазих моя за тогава когато намеря сили да кажа каквото и да е без да съскам като злобно куче.
Изсумтях недоволно на последните й думи, но не казах нищо, а просто увеличих скоростта.
Не мислех че ми бе развалила деня, поне не само тя, но определено бях адски раздразнен след всичкия този цирк който разигравахме години наред.
Крайно време бе "големите" да се вразумят.
Сега като се замисля кой знае колко смешно изглеждах отстрани, но какво да направя, по дяволите не бях аз виновен че ми се бе събрало прекалено много за да го задържам.
- Не се ядосвай, че навредиш на детето.
Казах аз съвсем сериозен без дори да я поглеждам, загледан съсредоточено в пътя.

Очакваното възражения от страна на сестра ми в стил "Добре съм и без да ми казваш какво да правя!", го нямаше...странно, да не би да бе решила да ме послуша, да бе да!
Подобен феномен бе възможен само и единствено в мечтите ми.
Поклатих глава разочаровано и продължих да карам, стигайки до голямата сигнатура че вече сме извън Париж и ни пожелават приятен път.
Сега очакваната от мен реакция на сестра ми никак не липсваше и ме накара да се усмихна криво, преди отново да започне с нейните глупости и пак да ме ядоса.
Какво по дяволите я прихващаше, сякаш очакваше извънземно нашествие.
Вече се ядосах напълно, ръката ми отново форсира двигателя и вдигнах максималната позволена скорост, а бях на път скоро да я превиша.
Известно време не казах нищо, ала забелязвах че сестра ми е на път да експлодира, а нямах желание да ми цапа скъпата тапицерия затова я погледнах за миг, връщайки след това моментално погледа си върху платното, все пак не бях Шумахер.
- Какво ще кажеш за това "Не ми пука!".
Казах аз опитвайки се да запазя равен тон, ала нервността се усещаше в гласа ми.
Беше ми омръзнало от всичко и вече съжалявах че й позволих да се качи, не заради друго, а защото в момента бях способен да кажа неща, за които по-късно най-вероятно щях да съжалявам.
ПП; чак не мога да го гледам такова кратко, мамка му покрай теб и аз започнах да харесвам дългите постове ;ддд

Завъртях очи и се подготвих да игнорирам гласа й, така както правех редовно с разгневените си родители.
Вече бях свикнал и то добре с това да ми викат, до такава степен че понякога ако чуех спокоен глас се стрясках.
Въздъхнах и понечих да я спра, ала мелодия от телефон ме спря да го сторя и ми свърши услуга.
Очите ми за миг погледнаха отегчената й физиономия, а в този момент в съзнанието ми пробяга налудничавото предположение че този който я търси може би е бащата на детето, ала въпреки това реших да запазя въпросите си, които определено щяха да я ядосат.
Тупота от падане на предмет ме накара да настръхна.
- Какво правиш, по дяволите!
Казах аз и забавих колата, за да я погледна укорително.
Не стига че се бях съгласил да дойде с мен, а сега бе решила да ми потроши колата.
Поклатих глава и продължих да карам, ръсейки глупости на ум.
Отново вече позната мелодийка наруши тишината, като с това си начинание успя да ме подразни.
- Няма ли да вдигнеш най-сетне!?
Казах аз поглеждайки я въпросително, ала нейния поглед бе забит някъде в пейзажа през стъклото.
Нямах намерение да търпя изнервящата ме допълнително песничка, затова се протегнах, пускайки скоростния лост и хванах телефона в ръка.
Завъртях го към мен, надписа "Джо" ми направи ярко впечатление...името не бе френско, по дяволите толкова ли не можа да намери някой местен мъж с който да се "люби".
Натиснах зелената слушалка и допрях телефона до ухото си.
- Да..
Гласа ми бе равен и сдържан, очаквайки да чуя мъжа отсреща.
Вероятно бе глупаво и детинско, но някакво чувство подобно на ревност се появи в мен, до сега сестра ми не бе имала сериозна връзка от която да се опасявам че ще я "загубя", но сега бременна и факта ме караше да желая убийството на бащата...първоначално, но все пак това бе нормална реакция...предполагам.
- Сюзън добре ли е!?
Чух аз притеснения и някак застарен глас и сбръчках вежди.
Очаквах сестра ми да си хване някой пич, а не дядка, изпадащ в панически страх когато тя не си вдигне телефона.
- Защо я търсите?
Попитах аз на свой ред, а скоростта на колата намаля.
Обърнах се към сестра си, която май не изглеждаше много...щастлива.

Боже!?
Искрено се моля сестра ми да не е спала с тоя дядка, още повече да си имат дете.
Не че ми звучеше адски стар, но определено не бе младия и жизнен глас който очаквах да чуя.
Скапана работа...какво изобщо се ядосвах, живота си бе неин и точно в този момент не ми се занимаваше особено много.
Въздъхнах и загледах широкото плантно наставяйки си да се успокоя.
Белите линийки който се движеха неописуемо бързо някак успяха да ме разсеят.
Ума ми излетя от красивата ми спортна кола, връщайки се отново в онази голяма трапезария в която преди по-малко от час се развиках като луд...
Не, не трябваше да си мисля за това!
Опитах се да се съсредоточа, това не бях аз и определено не трябваше да постъпвам така, но вече бе минало и колкото повече го мислех толкова по-зле.
Притаих дъх и в главата ми изникна образа на офиса ми, затрупан с документи и хиляди глупости за дописване, ох по дяволите защо се сещах само за такива неща, нямаше ли един приятен спомен който да ме успокои.
Можех единствено да прехвърлям лицата на момичетата които бях прелъстил, но вече и те не ме интересуваха, не че бях сменил половата си ориентация, просто ми бе писнало от надувки които си мислят че след като са спали с мен са вече кралици на Париж...скапана работа.
Имах нужда от бонбонената принцеса...
Замрелия вече глас на сестра ми ми направи впечатление, изглежда бе минало доста време след края на разговора й, а слънцето вече се скриваше зад хоризонта, вероятно скоро щяхме да стигнем Лион...един от любимите ми градове.
Въздъхнах тихо, а след известно време огромна табела съобщаваща ни че наближаваме града ме накара да ускоря съвсем.
Искаше ми се да спра да карам вече, макар да обичах колата, вече наистина се изнервях, както обикновено при такъв дълъг път.

Небето бе пъстро обагрено в оранжево, синьо и червено, розово което често намирах и обожавах сега липсваше, което караше залеза да изглежда малко скучен.
Колата вече се движеше със спокойна скорост в града, а аз обикалях из улиците опитвайки се да се сетя къде имаше платен паркинг, но в крайна сметка избрах този на един хотел в който по-късно вероятно щяхме да се регистрираме.
Музиката която и без това не бях забелязал каква е спря, а двигателя на колата изключи, възпирайки онова приятно мъркане което издаваше.
Сестра ми понечи да ме спре, а аз се обърнах с въпросително изражение към нея и преди да успея да кажа каквото и да е успя да ме шокира.
Нямам голяма идея какво точно я бе прихванало, но предполагам за бременните жени бе нормално, а сега като се замисля май дори не я бях питал в кой месец е, определено щях да го направя, но по-късно.
- Да...-казах аз гледайки леко учудено
- Аз също.
Усмихнах се и повдигнах рамене гледайки извинително за онова което й бях намлял на главата, а й не само на нея.
- Какво те притеснява?
Попитах я аз директно и повдигнах вежди, личеше си макар леко че иска да каже нещо повече от това.
ПП: сори че е кратко, но гледах да го напиша преди да станеш ;д пък до преди малко бях при нашите, сори ^^

Доста неща можех да й изредя като отговор на въпроса й, ала тя ме спря още преди да съм го сторил.
Погледнах я подозрително и се заслушах в думите й.
Нямаха кой знае каква логика и признавам че леко ме съмняваха.
Мразех да се вниквам дълбоко в това което ми казват, мразех да търся смисъла на нещата, обичах простите и обикновени глупости с които бях свикнал да живея.
Ала понякога има неща за които не можеш да си премълчиш и затвориш очите, понякога те са прекалено видни дори за слепец какъвто искаш да бъдеш.
Въздъхнах и се облегнах назад, затваряйки очи.
- Значи очакваш да ти повярвам че се притесняваш че може да...паднем на леда!?
Гласа ми бе леко обиден и невярващ, наистина не очаквах да се опитва все още да ме заблуди, макар да бях сигурна че винаги го правела, за мое добро, точно като родителите ми.
- Кой, дявол да го вземе, се опитва да те убие сега?
Изправих се поглеждайки към нея, а очите ми проследиха блясъка в нейните.
Понякога ми се искаше сестра ми да бе обикновена "кифла", за да е се тревожим дали ще я видим скоро, дали е оживяла, но от друга странна живота й бе сто пъти по-пълноценен от този на онези бонбонени момичета.
Макар лично аз, Зи който познават всички, да им бе голям почитател.

Бе тъй лесно и просто човек просто да живее живота си само за себе си...усещах че сестра ми ще започне с лекциите си че трябва да внимавам и макар да очаквах обичайната ми реакция в стил " няма ли да спреш вече!?", този път нея я нямаше.
Не, нищо не се бе променило, нито съм помъдрял, нито съм пораснал за по-малко от ден, просто се опитах да се поставя на нейно място...
Хиляди пъти исках да я питам защо...защо избра да върши точно това, нещо което аз лично никога, ама никога не бих пожелал да върша доброволно, не бе за детинско съзнание като моето, а и не исках да бъде. Радвах се на това което вършех, обичах хилядите документи които ме караха да преглеждам и одобрявам, но нещото което най-обичах бяха красивите момичета позиращи за списанието ни.
Гласа на сестра ми ме върна отново в спортната кола последен модел, а очите ми я загледаха докато изказваше гласно онова което я мъчеше. Изглеждаше ми някак странно тя да бъде притеснена до такава степен от нещо, което само по себе си значеше че работата е сериозна, ала аз кога съм се славил със сериозност....никога.
Понечих да изръся някоя глупост, за да я разсея, но погледа с който ме погледна ме спря....и все пак нямах намерение да я оставя съвсем да се депресира.
- Сю ако има нещо за което трябва да се притесняваш то това си ти и дете то, сега то е твоя отговорност, а аз...аз все някога ще умра и не ми се мръщи защото това не е казано че ще стане само и единствено по твоя вина.
Не обичах да се обяснявам много много, но понякога се налагаше, затова си поех дъх, подготвяйки се да продължа с речта си.
- Защо най-сетне не си дадеш почивка, поживей нормално, ако не за себе си то за него. Не вярвам ако останем тук да се случи нещо по-различно от това което би могло в Париж, а и не знам за теб, но на мен ми липсва спокойствието тук.
Вдигнах рамене, а очите ми проследиха движеща се фигура, загледана в тъмните стъкла на колата.

Ама как няма да съм прав, все пак това съм аз.
Засмях се наум и поклатих глава, понякога наистина ме избиваше на лиготия, но не сега му бе момента.
Усмихнах се криво и загледах отново таблото на колата, докато сестра ми говореше.
Да съм бил какво!?
Ушите ми бодигард ли чуха!
Господи, вече сто процента съм убеден че извънземни са нападнали земята и изпили мозъка на сестра ми.
- В такъв случай си свободна да си ходиш.
Казах аз напълно сериозен и я погледнах повдигайки рамене.
Изражението й определено не бе за пропускане и колкото и да се стараех не успях да задържа моето.
Смеха избликна от мен и аз поставих длан на устните си, за да го спра.
- Само да се беше видяла....и все пак, определено нямам намерение да се движа с бодигард, като е казано да умирам, ще умирам и с батман да се движа под ръка.
Казах аз вече напълно сериозен, но все още усмихвайки се.
- Въпреки това ти ще останеш и както е по мое правило ще си "похапваме" заедно, а другото се знае.
Оценявах жертвата или там каквото и да беше, на сестра ми, относно това че е съгласна да остане тук за по-дълго, но първо: все някога щеше да го стори, второ: бе бременна, трето: нямаше да ми мине с тоя номер, жалък опит да ме манипулира.
Засмях се весело и й се изплезих, показвайки отново моето детинско аз.

Засмях се, а "леката" борба която последва освен че ме остави разрошен като някой първокласник, ами и за малко да повреди колата ми, затова когато Сю се отдръпна от мен, събрах ръце в юмруци и я погледнах предизвикателно.
- Ще видиш ти, само се опитай отново да ме докоснеш и си до там.
Казах аз и вирнах брадичка самодоволен.
Ръцете ми се плъзнаха по тавана на колата и свалих огледалцето, опитвайки се някак да поправя кашата която сестра ми бе забъркала с главата ми.
- Ще се подчиняваш, къде ще отидеш, все пак си ми в къщата, не го забравяй.
Цитирах аз не много точно баща ми и повдигнах вежда, поставяйки ръце на таза си.
Изражението на сестра ми ме накара да се замисля дали крои пак нещо.
Определено нямах намерение да се занимавам с твърдоглавието й, не че моето бе по-различно, все пак от едно тесто сме замесвани.
- Какво ти се върти в брилянтния ум, сестрице, да да не замисляш отвличането на сина на кмета.
Казах аз хилейки се, съзнавайки каква глупост съм изръсил, сега сто процента щеше да ми сложи бодигард, след като се панираше че може и да ме отвлекат...
Ох, по дяволите!

Ох нямаше ли отърване.
Как трябваше да й обясня че не искам да имам охрана и без това медиите често споменаваха "синчето" на кмета, макар да ме представяха като зряло и отговорно за годините си момче, добре знаех че вътрешно ми се присмиват, а да не говорим за жълтите списания, където добре обичаха понякога да си позволяват волности с моя сексуален живот.
Ако не за друго то поне за едно нещо бе права Сю, че ще бъда ужасен заложник, въпреки което не искам и да се убеждавам в това, нито сега, нито никога. Каквото и да си говорехме и колкото и отговорности да поемах аз все пак бях млад и не желаех скоро да се драматизирам, далеч не бях толкова сложна личност като сестра си, заградена постоянно от проблеми. Предполагам това може да се каже че прави живота й по-интересен, но ако това бе цената по-интересния живот....не благодаря, харесвах си и моя - разхайтен и в същото време прекалено строг.
- Обречен съм да, да търпя подобно чудовище като теб.
Казах аз и й се изплезих, поставяйки ръце зад ушите си.
- Знам ли, надали ще стигнем обратно в Париж преди един часа през нощта, колкото и бързо да карам, а аз лично обичам да спя нормално, това поне го знаеш.
Казах аз и повдигнах рамене.
Лично аз не бих отказал да останем, все пак защо иначе бяхме били толкова време път до Лион, а и трябваше да се възползваме от невероятната украса която правеха по Коледа, още повече на площада, за където всъщност се бяхме запътили.

Господи, май бях забравил каква напаст е сестра ми.
Не можех да кажа че не се радвам че е тук, но никак не бях и щастлив.
Специално от факта че се правеше на ангел хранител.
- Сестра ми престани вече, една майка ми е достатъчна.
Казах аз мърморейки и сбърчих вежди.
Нямах никакво намерие да се занимавам с глупостите й, но пък от друга страна колкото повече я дразнех, толкова по-"строга" щеше да става, което рано или късно щеше да даде резултат от рода на " Сюзън с куфар и яке под ръка, стояща навън пред входната врата".
- Нека си запазим добрите отношения, не ме принуждавай и аз да ставам лош.
Заплаших и се ухили, размахвайки пръст предупредително.
Лявата ми ръка отвори вратата, а хлада навлязъл вътре, накара косъмчетата по гърба ми да настръхнат.
- Е да тръгваме, че вече е късно.
Казах аз, с мисълта че нямаше да й се оставя да ме командва, аз мъж ли съм или какво....
Е това бе малко спорно, но много или малко бях представител на силния пол, следователно не можех да се оставя една жена, била тя дори сестра ми, да казва какво да правя или не.
По-късно щяхме да проведен разговор на тази тема, но сега се нуждаех от малко почивка и наблюдаване на красивите, блещукащи лампички, окачени на хиляди места по улиците.

Сестра ми може и да бъде много "зла" понякога, но пък освен това имаше и онова чудно от къде взето у нея и у мен, чувство за хумор, по-скоро...някак не можех да го опиша, но действията й го доказваха прекалено ясно.
- Хайде сега, все кусури ми намираш.
Отвърнах аз шеговито и й се изплезих.
Малкия спор, който може би не бе от най-малките, но това не бе от значение, вече бе минало и заминало.
Определено не бях злопаметен, а и сега като се замисля сестра ми бе правя, сякаш аз на нейно място нямаше да се притеснявам дори повече...ще видим, може и да си взема бодигард, но това значително би снижило самочувствието ми...ох майната му!
Времето минаваше, а със сестра ми обиколихме голяма част от магазините край операта, като най-накрая се решихме да отидем там, предполагам има много по-красиви места от това, но за мен то бе изпълнено с история и величествено, повече дори от Лувъра, където всъщност ходех по-рядко.
Вятъра развя шала ми, а торбите в които бяхме накупили разни неща изшумоляха, поставени на пейката до нас.
- Изморена ли си?
Попитах я аз, облегнат назад, загледан в красивата скулптора на трите грации, издаващи повече прелестна сила,отколкото повечето "кифли" с които съм бил.