"Burning Sound"

-Оуч.. - усмихнах се половинчато и се огледах. Никой ли нямаше една шибана запалка тук...? Бармана отново дойде явно разбрал какво търся (придвидлив човек) и ми подаде една кутийка кибрит. Аз си запалих блажено прекалено тънката цигарка и я оставих в един пепелник.
Погледнах пак към момичето което очевидно не се вписваше в рокерската обстановка. Тя беше хубава като цяло, леко срамежлива (доколкото успях да видя), със свенлив поглед, който само оглеждаше. Гледайки я отстрани бих казала че я е страх да не я нападне някой в гръб. И аз защото съм много мекушав човек (въпреки всичко) реших да се запозная с нея за да направя обстановката малко по комфортна.
-Та... ти как се казваш? -попитах вече наясно че говори английски.

-Франки... Баща ми е искал да ме кръсти Фанческа но това е друга тема.. -казах аз и се усмихнах дружелюбно. Кожените ми панталони леко изскърцаха когато се полюшнах на стола си. Забелязах че погледа и шареше останалите в заведението.
-Не гледай тази сбирщина загубеняци... Мислят си че щом се друсат постоянно, правят секс и слушат някой рок парчета са големи рокери... -прошепнах и защото не исках неприятности, а пък те все намираха начин да ме намират но това беше друг въпрос.
-На колко си? -попитах я за да я опозная по добре и естествено за да поддържам разговора. Беше ми малко странно в цял Париж да говоря само с баща си, при положение че нямах намерение да се прибирам.

-Честно казано отвсякъде... Родителите ми са разведени и пръснати по краищата на света. Майка ми е поела попечителството затова живея в Лос Анджелис, Америка. Аз винаги съм си живяла там но баща ми се премести в Париж и ето ме... Опитвам от Френския живот. -засмях се леко. Беше ми странно защо и се обяснявам. Може би защото ми се струваше като човек с който мога да съм приятел и да му иммам доверие.
-Ам... Ти си оттук нали, Лили..? Може ли да ти казвам така..? -попитах и сключих вежди. Обърнах се на една страна за да пафна малко от цигарата, защото сигурно не би и било приятно да хвърлям дима в лицето и.

"Burning Sound" - С такова има нямаше как да го пропусна... Не знам дали беше, защото социалния ми живот напоследък беше някак занемарен, но новите заведения хич не ми бяха известни... Не пропускам нещо, което се лансира нон стоп около мен. "Рок сборището", както го описваха приятелите ми не изглеждаше много харт отвън, за това пък отвътре покриваше всички стандарти, или поне моите. Защо ли не се чувствах на място? Може би защото дрехите, които бяха доста не по стандартите на богатите тук изглеждаха някак официални, как можах да си забравя несъществуващото кожено яке? Отправих се директно към бара, не исках да рисувам да ядосам някой рокер, като седна на неговата маса... На бара, освен барамана, разбира се, имаше две момичета, едното от които очевидно беше в свои води или поне останах с такова впечатление от бунтарския й вид. Поръчах си мартини и седнах близо до тях.

Момичетата, които се намираха от дясната ми страна се :
а) бяха умълчали; б) бяха млъкнали в момента, в който седна на стола в близост до едната от тях. Момичето, седящо по - близо до мен ме погледна със съжаление... Очевидно и тя, както и аз не се вписвахме съвсем. Не че не си падах по рока, но по - скоро харесвах комерсиалните песни с по - леко звучене, повече мелодия за сметка на смисъл. Какво да се прави, наследствено плоски представи за естетика... Отпих от мартинито, за да прочистя гърлото си. Беше добро, не колкото в любимия ми клуб, но все пак ставаше за единия път.
- Здравей. - Усмихнах се на близко стоящото момиче.

Момичето ми отговори сухо, като на учител по математика... Господи... Почувствах се толкова стар (сигурно ме беше помислила за педофил ).
- Аз съм Тим. - Усминах се по най - тъпия начин, на който бях способен. Ако бях учител, то поне щях да съм по физкултура, някой готин. - Подадох ръка към момичето. Наистина изглеждаше малка, поне с 5-6 години по - малка от мен, сигурно не беше пълнолетна. Момичето до събеседничката ми пушеше цигара, не знаех дали да я заговоря, затова просто зачаках момичето до мен да ме отреже и напсува, както вероятно я беше посъветвала майка й да прави с всички непознати, които я заговорят.

Лилиенс, интересно име. Дали не беше кръстена на дядо си? Тези французи с техните засукани имена... Лил звучеше много по- добре, по в мой стил.
- О я стига... Не ми говори на Вие, караш ме да се чувствам като родител. - Засмях се. - Всъщност е Тимъти, но сама разбираш, защо съкратената версия е по - удачна. Тъмъти звучи като герой от Супер Марио... По моето време, през 17 век я играхме. на нещо като средновековен плейстейшън. - Отново се засмях. - Изглеждах прекалено нелепо, но какво да се прави, не исках да създавам погрешно впечатление в момичето, възрастните бяха такава скука...

Боже... Днешната младеж беше прекалено възпитана...
Огледах се демонстративно наоколо, после сложих ръка от едната страна на лицето си и прошепнах:
- Може да ти изглеждам младолик, но всъщтност съм на 22. Да, това е грозната и ужасяваща истина... - Казах с драматичен тон. - Знаеш ли, трябваше да стана актьор... Можеби щях да мога да си позволя повече неща. Ами ти? Сигурно адски те отегчавам. Кажи нещо за себе си, Лил.

- Доесга ме бяха определяли със всякакви термини, но ти определено ме разби. - Казах през смях. - Как ужасно млад? В тоя костюм изглеждам като синчето на Донълд Тръмп, а той е такова леке... Трябва да се нося по- небрежно, но работата не го позволява, живот. - Отпих още една, голяма глътка от мартинито си, за което бях забравил. Не очаквах да срещна когото и да е било, а още по - малко да ми бъде забавно да разговарям, с някого, случваше се прекалено рядко. - 18, а? Навлизаш в кофти възраст, идват отговорностите и тъй нататък... Няма да ти чета лекции, не ме бива. Смяташ ли да работиш нещо? Макар че не ми изглеждаш като момиче, което има нужда от външни доходи.

- Не ти и трябва да мислиш, има още време... Аз съм мениджър, наемат ме за да организирам различни мероприятия. С една дума - скука, но да ти кажа честно, парите са добри, пък и винаги аз съм шефа, най - обичам когато има цял отбор малоумници, които да ме намразят в края на работния ден. - Довърших мартинито си и се усмихнах криво към Лилиенс. Обичаше да говори, което означаваше, че е контактна личност. Отначало започна плахо, което пък говореше, че трудно завързва разговор, но направи ли го е компетентна по всеки въпрос. Жестовете й говореха за стеснителност, но сега като ли започваше да се отпуска. Да, да си детайлист беше ужасно дразнещо... Свалих погледа си от нея, след като осъзнах, че го задържам прекалено дълго.

Обърна се към мен точно навреме, за да успея да извърна погледа си от нея и да спра да изглеждам странно (което си беше почти невъзможно по ред очевидни причини).
Лил изглеждаше умно момиче, но беше необичайно красива за типа зубрачи, които ми бяха известни и които хич не се харесваха на "готините" типове в училище. Тя едва ли имаше такъв проблем. Умна и красива, една доста необичайна комбинация, с която не бях свикнал. Новата обстановка ми влияеше добре, трябваше да излизам по- често.
- Е защо? Тъмно пуснаха песен, която знам... Сигурно защото от преди 2000-ната година... - Отново се засмях. - Хайде.