Болницата...

Леле явно се ядоса и това определено ми хареса. Аз не бях най-добрата партия за един мъж-определено ,а и той ми се струваше малко зъл -така да се каже.
Сгетофара бе на червено аз стоях като най-гадбата кучка гледайки само напред със скръстени ръце а той си карафе докато не ми обърна лицето
тъкмо се канех да му кресна мой стил и той така ме целуна -всеедно сме диви животни беше гръб и невъздуржан -и това определено ми хареса супер много аз бях фенка на такива мъже нали самия Леон беше такъв ,но такива мъже лесно изневеряваха и си го знаех
Сфетофара светна зелено ,а аз така го изблъснах от мен че и мен даже ме заболя изкресвайки
-Карай подяволите !
типична кучка бях почти 100 процента сигърна че си мисли за мен да аз съм си аз но без да ме изненадваш "скъпи"
минаха 5 минути без никаква реакция и от странна на двама ни
"определено мисли че съм се разсърдила или пък че ме е нагробил"
"просто не ме познава"
вече бяхме почти извън града и на една отбивка от пътя само му казах спри след което колата рязко спря.......

По улиците на Париж бе оживено ,тълпи от хора ,прибиращи се от нощни смени или пък купонджии ,кръстосващи улиците след запой в някоя дискотека,но въпреки всичкото движение и силната светлина ,която разцепваше мрака на нощта,предизвикана от големите лампи ,които сякаш пазеха с магически щит миновачите от лоши намерения-те виждаха всичко,атмосферата никак не бе ведра ,напротив даже отнякъде идваше пронизващ мрачен вятър ,напомнящ за фатален край.
През целия път не казах нито дума и Йо не говореше ,само гледахме пътя и се молехме да не е сериозно.Никога не ни се бе случвало преди такова нещо,никога не сме били толкова разтревожени за някого. Винаги се подкрепхме един друг и това ни крепеше много.
Лицето ми издажаше ужас и непоносим страх,очите болка ,тази болка ,която може да изпепели всичко в теб,имах някакво предчувствие ,че нещо лошо ще се случи ,но си знаех ,че много често хората грешат ,затова и не казах на Йо ,а просто стоях със скръстени ръце ,трепереща в инъче топлата кола.
Болницата не бе близо ,на около половин час път,който сега ни се стори като вечност.Най-сетне предтигнахме пред вратите на голямото болнично заведение.И то не бе ведро ,никак даже ,напротив навсякъде лъхаше на смърт и билка ,на унищожение,такова унищожение ,което се запечатва в ума ти и не те оставя на мира,а толкова ми се повдигаше от всичко това .С Йо влязохме първи и се затичахме към дежурния лекар.Човека бе добре сложен на около 50 години и видомо притеснен,типично за неговата професия .Без да се представям,зададох въпроса ,който вълнуваше всички
-Къде е Леон Саманиего?
Лицето му издаде изненада ,веждите му се надигнаха,сякаш не знаеше за какво говорим,но след минута размисъл и без никаква мимика дори ,без да казва нищо само посочи с ръка левия коридор,пред който стоеше голяма врата ,на която пишеше с големи букви "реанимация" .Друго не ни и трянваше,Йо ме хвана за ръка и сега доста по-бавно от преди се приближихме към вратата.Отворихме я,коридора ,който бе призрачно тъмен и дълъг ни водеше към входовете на сини мрачни помещения.За момент си помислих ,че съм збъркала,но мислите ми бяха прекратени от внезапното светване на лампите. С Йо се спогледахме ,изведнъж куража ни изчезна и дори забравихме какво правим тук. В далечния друг край на коридора се зададе млада жена ,страйна с бяла престилка,която се приближи доста бързо и с любезен тон ни заговори
-Добър вечер,с какво мога да съм ви полезна,какво правите тук.
-Леонн... Леон Саманиего трябва да е тук Къде е?
Говорех изплашено и още повече се стреснах след като не последва никаква реакция от нейна страна.След минута една ведра усмивка огря на лицето й
-В дъното на коридора,там има лекар той ще ви помогне.
С Йо се затичахме и не след дълго се озовахме до лекаря ,който ни даде знак да изчакаме и влезе през синята врата. В този момент някой ме пипна ,друга сетра ,видимо доста по-стара ме погледна със съжаление.
–Деца преглеждат го ,трябва да му направят операция ,на няма да я издържи,не искам да съм груба ,но едва ли ще оживее.
Тези дума се впиха в мозъка ми като стрели,не исках да чувам такива неша не и сега,той нямаше право да умира ,нямаше право след всичко станало.Лицето ми издаде уплаха,а Йо застана сериозно.И двамата не знаехме какво да правим,лек шум ни накара да се обърнем и да видим приближаващите ни съотборници да идвам бързо към коридорите.
Лекарят излезе,погледна ни и със сериозен тон изрече
-Много съжелявам направихме всичко по силите си ,но той нямаше шансове да оцелее.
Всичко бе станало за минута две ,а на мен ми се струваше като вечност. " не може не може той не е ..."Дори и на ум не трябваше да го казвам,не и сега,та колко много го обичах ,въпреки всичко станало между нас .........
Вече краката ми не ме държаха,не можех да помръдна ,просто паднах в ръцете на Йо и с него на земята и започнахме да плачем., не беше честно не беше.

Вече бяхме пристигнали, но някак не можех да повярвам, че всичко е толкова нереално. Сякаш все още бях в театъра и наблюдавах как Линет пее, провеждайки през това глупави спорове с приятеля си, Ян.
Сега обстановката съвсем не бе толкова лека и цветуща.
По дяволите, нямам си идея какво бе станало, но никак не ми харесваше миризмата на смърт, носеща се покрай нас редом с бледия цвят на болницата в чиито коридори вървях заедно с майката на Линет, Ян и Луси.
Жената си проправяше път с привидно притеснен вид, или поне така изглеждаше, а ние вървяхме след нея, аз с празно изражение.
Не исках да се меся.
Точно в този момент предпочитах да си бях останал на топло в стаята и да играя някоя видео игра или да си чета сценария в жалки опити да го запомня.
Въздъхнах и се обърнах назад към Луси.
Сините й, огромни очи издаваха искрена тревога.
Не се и учудвам, винаги е била така топлосърдечна и мила.
Всичко се движеше прекалено бързо.
Резки и кратки движения.
Шум.
Гласове.
Викове.
Ридания.
Всичко се въртеше около мен, а аз не разбирах какво става.
Миг преди да се досетя каква е причината за всичко, погледа ми попадна на Линет и Йоан, ридаещи заедно сякаш света свършва.
Новината, до която сам бях достигнал предполагам заслужаваше подобна реакция.
Доближих се бавно до тях, но не можех да сторя нищо, не исках да се меся и преча.
За сметка на това останалите веднага се втурнаха да ги успокояват, докато аз седях отстрани наблюдавайки безсърдечно.

Животът бе само кратък миг,който минаваше покрай нас за секунди.Никога не бях живдала болката толкова ясно както сега,не бях усещала този товар толкова тежък,а аз бях толкова сама. Не можех да си поема дъх ,не виждах никой и нищо,пред мен бе само един коридор, а зад тънките му стени стоеше болката,олицетворена с образа на Леон. Сега бях разбрала какво е да боли,какво е да не виждаш изход.
За миг прогленах,и само за да видя хиляди лица гледайки право в мен и Йо,други плачейки бяха се смушили в някой ъгъл.Майка ми бе застанала над мен и се опитваше да намери сили да ме пипне. лицето й издаваше съжаление."мамка му не я исках,не и вече"
Йо се надигна бутна няколкото човека ,застанали над нас,включително и приятелите на Нео,които кои знае какво праеха тук и застана срещу нея.Вече нямах сили да гледам ,наведох глава и замълчах завинаги или поне така исках да е сега
-Ти си виновна,винаги си я наранявала,не ти ли стига
Укорителният му поглед смрази тълпата,сега плача беше комбиниран и изумени физиономии
-Какво Йо не знаеш какво говориш-лицето й бе някак сковано ,нито капка емоция
-Ти и го причини ,радваш ли се кучко ,ти го уби,сега уби и нея,мразя те всички те мразим,ти ни съсипа
-Йоане не знаеш какво говориш,никой не е искал да умре,не и Леон
-Не се прави ,че не знаеш,ти интригантка,какво толкова ли обичаш да я нараняваш,толкова ли я мразиш
-Та тя ми е дъщеря ,аз я обичам -крясъците бяха толкова силни,че дойдоха докторите ,за да ги разтърват , а една медицинска сестра застана до мен,явно усъзнавайки,че съм между живи и мътрви