къщата на Lelaiza de l'Armentiere

Едва сдържах сподавилия ме спях, но поради дори минималното ми възпитание не можах да си позволя да изрекяа гласно изненадата си от огромното количество което слабия почти колкото мен, Йоан, поглъщаше.
Не ми се тръгваше, поне така внезапно и бързо, ала нямах голямо право на гласност, понеже той ме замъкна навън, а единствения звук който успях да произведа бе едно "чао" при това съпроводено от леко охкане от болката.
-Sorry pal!
Казах той хващайки се за главата и понечи да ми наддига тениската, за да провери раната.
- Don't worry, i'm fine.
Казах аз леко усмихвайки се, а ръката ми придържаше болящия ме таз.
След още няколко минути в извинения от негова страна в крайна сметка стигнахме до моята къща.
Така де до къщата на сестра ми, аз не бих могъл да си позволя подобно нещо, макар че като влезеш вътре не бе чак толкова внушителна и екзотична, а напълно обикновенна къщичка на два етажа и мазе, в което бе препоръчително да не влизаш през зимата ако искаш кръвта във вените ти да не замръзне.
Спряхме пред циментовата алея, а очите ми обходиха двора усмихвайки се.
- Рretty house.
- Thanks, actually it's not so big inside.
Побързах да се обясня аз, прокарвайки пръсти през рошава си коса, която поради факта че не бе стрещаха гребен от вчера, сега изглеждаше съвсем зле.
- However, i like it...oh I was going to forget, u know the big day is after s few days.
- Yeah, how could i forget.
- Amazing, I wanted Linnette to invite u, but it looks like she is too shy.
Засмях се, понеже далеч не ми се вярваше да е точно така, но да речем че в момента главната ми роля бе да го изслушам, особено след укорителния му поглед.
- Sorry.
- No problem, my thought is...came if u want, it would be a great...
Думите му бяха прекъснати от позъняване на телефон, което ме накара леко да се изненадам. Не бе исключено Линет да му звъни да се връща и без това вече се бавехме повече от нормалното.
Очите ми се плъзнаха по екрана, където бе изписано името Леон...
Леон!
Вярно бе, това бе певеца който пееше песента, заради която Линет доста се изнерви, или поне имаха еднакви имена.
Йоан му каза няколо нервни думи на испански, които за съжаление не успях да разбера, но не ми звучаха особено мили.
- Fucking Leon, I wonder when finally he will left her alone.
Просъска той, веднаха след като затвори телефона и го прибра отново в джоба си.
- Who to leave who.
Попитах аз повдигайки вежди въпросително.
- What do u mean, with who....don't ya know bout Linette and Leon...oh my gosh.
Каза той след вида на съвсем нищо незацепващата ми физиономия.
Наистина капка понятое си нямах за кого говори.
- However, better forget i've said it, please...I'll go, досвиданья.
Побърза да се оправде той и изчезна от погледа ми с бързи стъпки, абе направо се затича докато не проследих тялото му да се отправя в съседната пред две къщи, врата.
Какво точно искаше да каже с това, не знам, но не ми хареса реакцията му.
Все тая, научен съм да не се бъркам на хората в работите.
Сега предтоеше моята тежка част, затова въздъхнах и се прекръстих, молейки се сестра ми да не ме обезглави.