Дисниленд Париж

Заглавие: Дисниленд Париж Чет Дек 23, 2010 12:49 am

„Дисниленд Париж“ е увеселителен парк намиращ се източно от френската столица, в долината на река Марн. Разположен е в Marne-La-Valle, нов град в източните покрайнини на Париж.
В средата на парка се издига Замъкът на спящата красавица. На неговата територия се намират четири царства - Дивият запад, Страната на приключенията, Светът на приказките и Страната на откритията и космическите полети. Освен това допълнителна атракция представляват множеството влакчета, люлки, корабчета, шоу програми и концерти, кино и дискотеки. Дисниленд Париж 675476_l

Бях паркирал колата на паркинга и в момента вървях с Анна, която ме държеше за ръка, както обикновено. Допирът и близостта й наелектризираха цялото ми тяло, но предполагам, че по този въпрос не можеше да се направи нищо. Сам се бях убели онази вечер, че дори и ледения душ не върши никаква работа, какво остава за другите "ефикасни" методи.
Времето беше ясно и някак си очудващо топло за февруари. Може би и заради това днес имаше и доста хора и деца, които препускаха нагоре-надолу в лудешки бяг с хиляди балони и билети за различните атракции. Майките им едва ги удържаха, а и малко ме съмняваше скоро да успееят да ги усмирят.
На входа взех билети за целия ден, когато едно малко дете със захарен памък мина покрай нас. Ммм, подобно нещо не бях вкусвал сякаш от години.
- Искаш ли нещо за хапване преди да се качим на най-голямото влакче или ще е по-добре да не слагаш нищо в уста, за да няма неприятни изненади?
Думите ми прозвучаха странно развеселени и някак... по детински развълнувани. Признавам си, че никога до сега не бях стъпвал тук понеже намирах мястото за прекалено детинско и лигаво, но точно в този момент имах усещането, че никога не съм се чувствал по-добре. Предполагам, че това се дължеше на нейното присъствие, но не можех да бъда абсолютно сигурен в това.

Пристигнахме. По виковете на толкова малки деца, можеше да се съди, че сме в Дисниленд. Беше ми мечта да дойда тук! Усмихвах се, докато вървяхме напред.
Той ме попита дали искам нещо за хапване преди да се качим на голямото влакче, или пък щяло да е по-добре да не си купуваме храна преди това екстремно преживяване.
-Нека си вземем после храна! -Казах, но отговора ми не се дължеше на това, че може да ми прилушее, а на нетърпението, което изпитвах в момента. Чувствах се като малко дете, но самото място влиаеше така на всички тук.
Беше голяма навалица, за това бях хванала може би малко по-силно от необходимото неговата ръка. За миг почувствах нужда просто да го целуна. Ей така, без никаква причина или нещо по-специално. Устните ми бързо намериха неговите, дарявайки го с кратка и някакси невинна целувка.
Усмихнах се и усетих как отново на лицето ми избива типичната червенина.

Внезапната й и определено неочаквана от мен целувка ме хвана напълно неподготвен. Лицето и сияеше, а едва доловимата руменина, която се разля по бузите й за миг успя да ме изтръгне от всичкия шум наоколо, сякаш някой внезапно бе успял да ме вкара в херметическа сфера. Останах загледан така в нея, без да смея да помръдна или да направя каквото и да е.
В следващия миг обаче някакъв идиот се блъсна с мен, слумолевяйки едно извинявай. Вместо обаче да го изгледам кръвнишки, както вероятно бих сторил при нормални обстоятелства, този път само кимнах сковано благодарен на факта, че вече можех ясно да чувам виковете и шума на увеселителния парк.
- Добре тогава. Сама си го изпроси.
Подсмихнах се аз и стиснах ръката й малко по-силно като я поведох към едно от големите влакчета, където краката ти висяха свободно надолу, а жълти предпазни "жилетки" те придържаха към седалката , за да не паднеш. Бях чувал, а и преди малко се убедих със собствените си очи, че на това влакче те въртяха както им скимне.
За момент като чели се поколебах, но когато погледнах към Анна сякаш онова дяволче вътре в мен ме подтикна отново към простотия.
- Готова ли си да яхнеш вълната?
Лепнах аз изненадващо детинската си усмивка и се наведох към нея като погалих лицето и с пръсти.
- Да знаеш, че може да е страшно. Ще те разбера, ако не искаш да се качим, защото почти буквално ще полетиш.
Пред нас на опашката имаше към четирима човека, но точно в този миг хората от предишното возене започнаха да слизат, освобождаайки място за следващата група, сред която несъмнено попадахме и ние.

П.П. Не знам дали ти стана много ясно за какво влакче говоря. Ства въпрос за нещо като това

Думите му не ме плашеха, а сякаш ме изкушаваха още повече да прередя хората, които чувах, че са пред нас.
-Не съм толкова плашлива, колкото си мислиш! -Казах наивно, като дори подскочих като малко дете.
Прекарах ръка по косата си, като на устните ми грееше онази типична усмивка, която само дяволчетата имаха.
След около минута вече бяхме на влакчето, като съвсем лек страх избиваше и караше сърцето ми да бие учестено. И все пак знаех, че той е там и именно това караше цялото ми същество да се изпълва с някаква странна радост.
Хванах ръката му, имаше още време докато влакчето тръгне.
-Е.. ако ти кажа, че за пръв път се качвам на нещо такова, как ще реагираш? -Казах тихичко, като лицето ми се извъртя към него. И все пак.. страха беше по-малък от копнежа да усетя как летя.

На лицето ми се появи бледа иронична усмивка. Макар и да се опитваше да прикрие нервността си, усещах как ръката й лекичко потрепваше.
- Ами в такъв случай ще те посъветвам да не изпускаш ръката ми. При подобни неща има опасност буквално да... излетиш.
Подсмихнах се, макар да не ми беше съвсем до това. Думите ми обаче май не й бяха прозвучали като шега.
- Не се тревожи. Возил съм се хиляди пъти на подобни неща. Може да държиш ръката ми, ако те е страх.
Гласът ми бе необичайно спокоен и самоуверен, както звучеше по принцип - делово, но този път с лека нотка на нежност, която се прокрадваше.
Не знам обаче кое ме накара да кажа подобна глупост. Всъщност никога през живота си не бях стъпвал в увесилителен парк, камо ли да съм се качвал някога през живота си на подобно чудо! Е, карал съм като луд по улиците на много градове, като млад се изживявах и като рали и мото състезател, така че до някъде можеше да се каже, че бях запознат с тези неща. Вярно нямах опит в проклетите влакчета, но аз не съм и уточнявал, нали?
Бяхме седнали на първата седалка от най-външната дясна страна, а до нас от другата страна се намираха една двойка момче и момиче, които се бяха престрашили да седнат отпред. Предположих, че ако Анна е отвътре няма да я е страх чак толкова, защто от двете й страна ще има някой. Навярно на момчето до мен му бе хрумнало същото, защото момичето бе седнало до Анна. Явно кавалерството все още бе живо.
Пръстите на ръката ми леко и нежно погалиха бузата, докато се любувах на чертите на лицето й. В този миг звуков сигнал и леко потрепване извести потеглянето ни.

Мисля, че бях от вътрешната страна, защото усещах него, моя принц, а от другата страна май имаше някакво момиче. Миг по-късно се чу някакъв звук, след това усетих трептене, кожата ми настръхна. Стиснах силно ръката на Андрю.
В същия миг влакчето се задвижи и сякаш полетях напред. Изпищях за кратко, но мисълта, че той е там някакси ме успокояваше. Господи, всички крещяхме като малки пеленачета, което за момент дори ми се стори смешно.
Косата ми се вееше назад, а влакчето продължаваше ли, продължаваше да се движи бързо. Можеше да не виждам, но определено усещах целия адреналин, натрупал се в мен.
След като влакчето предстана да се движи, нямах търпение да усетя земята под краката си. Стъпих и се хванах за Андрьо.
-Беше великолепно-страшно. -Засмях се, като се надигнах на пръсти и намерих устните му, дарявайки го с дълга целувка. Нещо като награда. Едната ми ръка нежно погали дясната му буза.
-Хайде да си вземем захарен памук. -Казах ентусиазирано, чакайки той да ме поведе на някъде. И все пак отново го целунах, като този път целувката ме накара да потреперя и краката ми да се подкосят. И отново, естествено се изчервих.

Виковете проглушиха ушите ми още в самото начало. Силната струя вятър се вряза в лицето ми принуждавайки ме да присвия очи. В момента обаче в който влакчето се бе завъртяло и главата ми бе надолу ми идеше да се присъединя към виковете на останалите. В този момент някак си завиждах на Анна, че не виждаше онова, което виждах аз. Сърцето ми препускаше бясно в гърдите ми, а когато това нещо най-накрая спря ужасно силно се молех краката ми най-сетне да докоснат твърда повърхност. Опитах се да се държа хладнокръвно и да не показвам това, че ми се бе завил свят от всичките тези преобръщания, но наистина бях облекчен, когато прегърнах Анна, здраво стъпил на земята!
Ентусиазмът й предизвика лека насмешлива усмивка на лицето ми. Да, може би наистина не беше кой знае колко зле макар че ако ми предложиха да се кача отново доста щях да се позамисля.
Целувката й обаче ме хвана неподготвен. Вкусът на меките й устни сякаш подейства успокояващо на адреналина, натрупал се в главата и тялото ми. Сладката тръпка се разля по тялото ми, а пръстите ми неусетно се сплетоха в косите й.
-Хайде да си вземем захарен памук.
Целуна ме още веднъж този път по-кратко, а невинната й детска усмивка в този момент сякаш замъгли съзнанието ми.
- Чакай, кой е казал, че сме свършили тук.
Подсмихнах се и я придърпах за талията, притискайки тялото й към моето. Пръстите на свободната ми ръка погалиха скулите на лицето й, наслаждавайки се на докосването и очертанията на лицето й, след което се вплетоха в златните й къдрици. Наведох се към нея и устните ми бавно и нежно докоснаха нейните, наслаждавайки се на техния вкус и аромат. Почувствах как сърцето й започна да бие и след малко се отдръпнах плавно от нея, загледан в изчервеното й лице.
- Сега вече може да отидем за захарен памук.
Подсмихнах се аз и тръгнах с нея към най-близкото павильонче.

П.П. Боже, извини ме, че така се бавя, но имам по 2 контролни всеки ден тази седмица и като абитуриент ми е супер натоварено. Ще се опитам да влизам малко по-често.

Сега неговата целувка ме хвана ужасно неподготвена. Сякаш цялото ми тяло потрепваше, можех да чуя как сърцето ми бие без да спира. Можех да броя удърите му..
Струваше ми се, че светът бе спрял за толкова кратко време, когато той каза, че сега вече може да идем за захарен памук. След като набързо си взехме, аз продължавах да се радвам на звуците на весели деца около мен.
-Като дете мечтаех да дойда тук. -Казах след дълго мълчание. Обърнах лицето си там, където усещах, че е неговото. -Нямам представа защо си толкова мил, защо не бягаш от различното като другите. Никога не съм ходела в нормално училище, защото никой директор не бе готов да приеме дете, което на практика е инвалид. До сега никой не е прекарвал толкова време с мен без да го карат на сила. -Усмихнах се съвсем леко. -Харесвам те.
При последите думи ми идеше да потъна в земята от срам. Не бях го казвала преди, не ми се беше налагало. Ето сега обаче се появява мъж, който някакси ме кара да треперя само от мисълта, че е край мен. Мъж, който не се страхува да е близо до мен.
-Виж, не ме разбирай погрешно, може да съм малка, но щом кажа, че харесвам някого, значи.. значи е истина. -Побързах да уточня, за да не ме помисли за някоя разглезена девойка.

ПП: Няма нищо.

Погледнах я леко изненадан при думите й за това, че ме харесва. Някъде вътре в мен отдавна ми бе пределно ясно, че това е вярно, но да го чуя от нея бе нещо съвсем различно, което не очаквах да каже скоро.
Погледнах за миг към лицето й, а притеснението изписало се на него ме накара да се усмихна. Бързо изстреляните й думи след това ме накараха да се засмея и да поклатя леко глава.
- А не ти ли е хрумвало, че може би именно защото си различна те харесвам?
Повдигнах въпросително вежда с лека усмивка на лице и докоснах леко с пръсти меките й като кадифе руси коси. Отместих погледа си някъде напред, където имаше висока изкуствена стена, приличаща на малка планина. Лицето ми стана сериозно, докато се взирах през нея.
- С професия като моята се научаваш да свикваш с другите, а и да ти призная те никога не са ме отблъсквали. Всеки един от тях е белязан по своему от съдбата по една или друга причина и аз не съм много по-различен от тях.
Замълчах за миг, когато внезапно появилата се болка от преди години отново заседна в гърлото ми. По дяволите! Мразех се заради това, което извърших и което някога съм вършил, но всеки рано или късно получава заслуженото, нали?
- На мен ми е повече любопитен факта защо харесваш животно като мен?
Подсмихнах се иронично като върнах за миг погледа си към лицето на Анна.
- Може и да ми въздействаш по странен и различен начин от другите и това да ме омекотява по някакъв начин пред теб, но с мен никога не можеш да бъдеш в безопасност. Всички дори и колегите ми се страхуват от мен. Нямам приятели и всички ме мислят за безскрупулно чудовище с каменно сърце. Вършил съм неща, с които не се гордея и които искам да забравя, но те всяка нощ са отново и отново с сънищата ми. Чудя се... Защо изобщо си с мен? Има толкова много свестни мъже. Защо мен?
Гласът ми стана студен, въпреки голямата буца, заседнала в гърлото ми. Очите ми бяха придобили светлосивия цвят на стъкло. Какво ли щеше да си помисли тя, ако разбере най-страшното ми престъпление? Сигурно ще ме намрази, нали?
Бледа самоиронична усмивка се появи на лицето ми, а очите ми се затвориха за миг. Вероятно.

Слушах внимателно думите му, но нито една от неговите думи не ме накара да потрепна, да изпитам страх. Ръката ми несигурно погали дясната му буза.
-Не си чудовище. Знаеш ли? Когато съм край теб чувствам всичко друго, но не и страх. Дори се чувствам в безопасност. -Усмихнах се съвсем леко, като намерих устните му и го целунах. Целувката бе кратка, но някак по-сигурна от останалите. Личеше си, че нещо го мъчи по гласът му. Ако не друго се бях научила да разпознавам емоциите по гласовете.
-Разкажи ми. -Казах. -Разкажи ми какво те мъчи. Аз съм тук и няма да изчезна или избягам. Нищо няма да ме изплаши, не ме е страх от теб, Андрю.
Нямах представа защо се боеше, че не съм в безопасност. Та ние си прекарвахме толкова добре и когато съм в прегръдките му сякаш целуят свят изчезваше и оставахме само аз и той.
Сгуших се в него, затваряйки очи. Да, почувствах се много по-добре.

Кожата ми настръхна, а тялото ми се стегна, когато тя се сгуши в мен. Отлично знаех, че в този момент едва ли щях да повторя грешката си от преди, но все пак част от съзнанието ми продължаваше да шепти да внимавам. Почувствах малкото и и топло тяло в мен, биенето на сърцето й, аромата на косите й. За миг дори се уплаших да не би да я счупя, ако я прегърна малко по-силно. Ръцете ми се обвиха около тялото й, а главата ми се спусна надолу, заровена в меките й руси коси, които ухаеха на прасковен цвят. Бях се навел, но не ми пукаше особено. В този момент самото й присъствие ме успокояваше и ми навяваше приятни мисли. Почудих се дали тя бе моето наказание или изкупление? Едва ли щях скоро да разбера. В този момент бе просто като някой паднал ангел, които сякаш искаше да спаси душата ми с чистотата и нежността си. Ако нараних подобно създание, най-вероятно душата ми щеше да гори със сигурност в ада.
- Не сега. Денят е прекалено хубав, за да го разваляме с подобни истории.
Прошепнах тихо в ухото й. Вдигнах главата си и срещнах очите й. Усмихнах се, макар и да знаех, че нямаше да може да види усмивката ми.
- Ела, да се качим на следващото влакче. Къде искаш да отидем? На стандартно влакче или на влакче на ужасите? Или може би предпочиташ някоя друга атракция?

П.П. Честит празник (ако го празнуваш ^^ )

-Ти избери. На мен ми стига да съм с теб. -Усмихнах се широко, като отново намерих устните му, последва кратка целувка, след което аз просто хванах ръката му, чакайки да ме поведе на някъде.
Толкова странно и прекрасно се чувствах в негово присъствие; сърцето ми биеше и сякаш искаше да изскочи от гърдите ми. Дъхът ми секваше вски път, когато нежните му устни се допираха до моите. Чувствах се като в онези романи, където главната героиня е намерила най-сетне своя герой, но дали наистина беше така или се заблуждавах и прибързвах? Та какво можеше да промени нещата? Аз се чувствах прекрасно край Андрю, сякаш летях или стъпвах по водата. Нищо не можеше да се сравни с това чувство, което аз за пръв път изпитвах.
Усетих как вятърът духна косата ми и тя препречи лицето ми, което ме разсея от всички мисли, в които бях потънала.
-Е, на къде отиваме? -Попитах, нарушавайки тишината. Гласът ми звучеше по-живо и някак звънливо от обикновенно; дори се зачудих на себе си.
Отново се усмихнах с идиотската усмивка..

ПП: Мерси!

Разтърках рамото й притискайки я до мен като я целунах по главата.
- Добре. Щом ще се доверяваш на моя вкус тогава предполагам, че тръгваме към Big Thunder Mountain. До колкото знам това е една от по-известните им атракции.
Усмихнах й се като все още я държах прегърната за рамото, докато ръката ми се спусна леко надолу, спирайки на кръста й. Хмм, всъщност не се ли държаха така само влюбените двойки?
Мисълта за това сякаш накара нещо в мен да трепне. Влюбен ли бях всъщност? Само за ден? Не... Не беше само от един ден. Беше почти от първия миг.
Отговорът като чели ме жегна леко предизвиквайки лека бръчка на челото ми. Поклатих глава и възвърнах усмивката си. Не! Тези мисли щяха да останат за утре. Днес се бях измъкнал от работа, за да бъда само с нея на нещо като... среща? Не, излизане с приятел. Приятел? Нима приятелите се държаха така.
Божичко, звучах абсурдно дори в мислите си.
- Какво обичаш да правиш през свободното си време?
Изстрелях набързо въпроса си, докато вървяхме бавно към атракцията. Няколко деца почти буквално прелетяха покрай нас затичвайки се на някъде, предизвиквайки тих смях от вида на щастливите им викове и лица. Ръката ми спокойно придържаше талията й, докато слънцето все още се извисяваше високо в небето.

Вървяхме бавно, което ми даваше доста време за размисъл. Ръката му се бе озовала на талията ми, а самото ми дишане се беше ускорило съвсем леко.
За пръв път изпитвах нещо подобно и нямах и най-малка представа защо всеки път започвах да треперя, като той е около мен. Сякаш имах рой пеперуди в стомаха ми.
Въпросът му ме разсея.
-Ъм.. аз.. свиря на пиано. Научих се, макар малко по-трудно. -Усмихнах се, като лицето ми се обърна на там, където трябваше да е неговото. Можех да усетя как само от мисълта, че ме докосва, цялото ми тяло настръхваше и сякаш минаваше ток по него.
-Ами ти? Какво обичаш да правиш, когато не работиш? Убедена съм, че все ти се намира малко свободно време. -Попитах на свой ред. Беше ми интересно и определено исках да разбера още за него, макар да имах чувството, че сякаш се познавахме от векове.
Каквото и да кажеше за себе си нямаше да ме отврати или отблъсне.. Та аз се чувствах пристрастена.

Свободно време?
Леката и иронична усмивка се върна на лицето ми. Честно казано избягвах свободното време, запълвайки го с работа. Часовете бездействие се отразяваха зле на психиката ми.
- Ами... Запълвам го с работа.
Смутолевих аз признавайки й вината си в това отношение. Макар че снощи хич не ми беше до работа...
- Или пия в някой бар. Всъщност вечер след работа винаги се отбивам в един за да се отърся малко от всекидневието. Доста често на подобни места се срещат интересни индивиди, а и никога не знаеш какво може да научиш.
Не знам какво ме прихвана да й призная пълната безсмислица на всекидневието си. Може би ако разбереше истинската ми същност щеше да се отдръпне от мен и да осъзнае каква развалена стока съм всъщност.
- Пиано ми звучи доста... класическо. Предполагам ти е било доста трудно да се научиш да свириш.
Погледнах за миг към нея, след което отправих погледа си отново напред.
- Защо реши да се занимаваш точно с това?
Беше ми любопитно какво би подтикнало момиче като нея към подобно нещо. Може би опита да покаже, че е толкова различна и да се слее с другите? Не знам. За в момента можех само да гадая.

В деаствителност нямах представа какво ме одтикна към този инструмент, но факт беше, че обожавах да свиря.
-Да бъда честна, нямам представа защо точно пиано. Още от 6 годишна молех дойката ми да ме научи. Беше ми трудно, бърках клавишите, но след упоритост... и всичко се постига. -Усмихнах се съвсем леко. Спрях се за момент, като хванах здраво ръката му.
-Андрю, искам да знаеш, че дори да не виждам, мога да усещам добре. И все още държа да ми разкажеш защо си мислиш, че ще се отдръпна от теб. Няма да го направя, но искам да знам.. Трябва да се опознаем така или иначе.
Усмихнах се съвсем леко, надигайки се на пръсти, като отново потърсих устните му за кратка целувка. Исках да го насърча, да го накарам да ми споделя. Знаех, че ме познава от толкова малко, но нима аз не се разкривах достатъчно? Нима съм отклонявала някой въпрос, зададен ми от него?
Ръката ми съвсем леко докосна лявата му буза, само с връхчетата на пръстите.

Думите й се забиха болезнено в сърцето ми. Беше права. Не отклоняваше нито един мой въпрос, но не бе и преминала през същия ужас като мен. Може и да си приличахме до някъде, но аз определено бях на хиляди километри от нея в това това отношение.
Спрях, докосвайки рамото й, за да предотвратя очевидната целувка, която отново искаше да ми даде.
- Не ме питай за това. Все още не искам да говорим за него.
Поклатих глава, а миг по-късно очите ми се взярха с болка в нейното. Бях благодарен в момента, че не можеше да ги види, но като чели и нейното не бе много радостно.
- Хайде стига - усмихнах се аз, опитвайки се да разведря настроението с леко приповдигналия ми глас. - Не бях замислил деня по този начин, а ти не искаш да развалиш идеалните ми планове заради който не съм мигнал, нали?
Смигнах й като се наведох леко към нея и докоснах леко с устни бузата й.
- Нали?
Прошепнах тихо върху кожата й и се подсмихнах от начина, по който тя изтръпна. Може и да се бях лишил от информацията за това как бях прекарал цялата нощ, но предпочетох да е тя пред тази за тъмното ми минало.
Бавно се отдръпнат от лицето й, като погалих леко с пръсти косите й.

Кимнах, като целунах нежно бузата му.
-Добре. Както решиш. -Прошепнах, като се усмихнах, макар леко да се натъжих-той не бе спал.. -Наистина ли не си мигнал цяла вечер? Престарал си се.
Въздъхнах и се почувствах виновна, че съм отнела няколко часа от спокойния му сън. Целунах бузите и устните му леко, като реших да разведря настроението и захапах леко долната му устна игриво и ссе отдръпнах назад, прегръщайки едната му ръка.
Започнах да се замислям, дали трябваше да не съм толкова настоятелна. Не ме плашеше това, че не ми споделя, а това, че нямах представа какви сме. Какви щяхме да бъдем по между си след известно време. Защото аз, аз бях сигурна, че съм хлътнала здравата по него, колкото и странно да изглежда това. Да, не го виждах, но усещах, усещах това, което ми беше нужно, за да знам, че не е един от всички по улицата, от всички, за които не ме е грижа.

- Не го мисли толкова. Не ми е за първи път. Радвам се, че поне този път имаше смисъл от безсънието ми.
Намигнах й шеговито аз като погалих нежно близата й.
- А ти май имаш и зъбки, а?
Засмях се аз като за миг си припомних как ме изненада преди малко с начина, по който ме целуна. Силна свирка на влакчето пред нас прекъсна мислите ми и привлече вниманието ми.
- Да се качваме ли на влакчето или ще предпочетеш нещо с по-малко тръпка и не чак толкова лашкане?
Не знам дали в този момент на мен нещо ми имаше или май игривото й захапване на устаната ми, събуди онова мръсно подсъзнание в мен, което изпрати доста... неприлични картини в съзнанието ми.
Усетих как панталона ми леко ме пристегна. Чудя се... Ако... Ако веднъж я имах дали щях да чувствам онова, което май вече изпитвах, или то щеше да изчезне и да се стопи безвъзвратно? Не знам, но нямаше да рискувам с нея. Усещах я като нещо доста по-ценно от останалите ми връзки след Мариса. Нямаше да си го просто ако само съм се заблуждавал и съм я накарал да страда заради мен.
"Чудовище! Това си ти! Звяр, без сърце! Махай се!"
Думите й се забиха в съзнанието ми, отнасяйки ме отново. По дяволите! Не исках да мисля за това сега! Не може ли поне един ден призраците от миналото да ме оставят намира?
- Е? Какъв е отговорът ви госпожице? Качваме ли се или не?
Подсмихнах се привидно щеговито аз като се взрях в лицето й.

Зачудих се дали отново ще имам смелост да се кача на някое влакче. За сега си ми беше добре тук, на земята, около него.
-Мисля, че още не съм готова да се впусна в ново такова приключение. -Засмях се, като погалих ръката му. -Има ли пейки наоколо? Нека седнем за малко и после да изберем някое от всички влакчета, като се надяваме да не се разпищя толкова много.
Скоро се озовах седнала, а той до мен, вероятно на нещо като пейки.
-За какво мечтаеш? -Изтърсих ей така докато си седяхме. Винаги ми е било интересно за какво си мечтаят другите, какво искат да постигнат за напред.
Аз исках да пея, но никога не ми се отдаде възможност дори да опитам. И все пак бях доволна от живота си, макар да бях сама през повечето време.
Зачудих се за момент защо наистина не искаше да говори за миналото си. Странно, но не се плашех, макар да си беше зловещо да се запознаеш някого, който твърди, че е опасен. Ами ако беше? Ако е опасен, то тогава аз ще трябва да го приема такъв, какъвто е. Харесвах го, много го харесвах. Чувствата, които изпитвах бяха смесени, но, за бога.. Знаех, че е нещо като любов.
Чудя се.. Дали съм толкова ценна за него, колкото той е за мен?

» Пояснения за Париж